Кобрата

По-нататъшната съпротива бе безпредметна. Изправени пред наказателна рота с насочени към тях автомати МР5, контрабандистите се оставиха да ги прехвърлят в голямата HЛTK, където им сложиха белезници и качулки. Това бе последният им лъч дневна светлина до стоварването им на остров Игъл в архипелага Чагос като „гости“ на Нейно величество.

Час по-късно пристигна „Чесапийк“ и качи седмина затворници. Смелият мъртвец получи благословия и парче верига на краката, за да потъне по-бързо. Прехвърлени бяха и два тона двутактово гориво (то можеше да се използва), различни оръжия и мобилни телефони (за анализ на направените с тях обаждания), както, разбира се, и два тона балирано колумбийско пуро.

После двете моторници бяха разстреляни отблизо, след което дупките и тежките ямахи ги повлякоха надолу. Беше жалко да се губят шест отлични мощни двигателя, но инструкциите на Кобрата — за чието съществуване „тюлените“ дори не подозираха — бяха прецизни и ясни: да не остава нищо проследимо. Трябваше да бъдат взети само хората и кокаинът, при това само временно. Всичко останало изчезваше завинаги.

„Литъл Бърд“ кацна при предния люк, изгаси двигателя и беше спуснат в дома си под палубата. Трите надуваеми лодки бяха вдигнати с крана и прибрани в техния трюм за измиване и техническо обслужване. Хората слязоха в помещенията си за душ и смяна на облеклото. „Чесапийк“ потегли. Морето отново опустя.

Далече от това място по курса на моторниците товарният кораб „Стела Марис IV“ чакаше и чакаше. Накрая трябваше да поднови плаването си към Ротердам… само че без допълнителното карго. Първият помощник на капитана можа само да изпрати озадачено текстово съобщение на „приятелката“ си в Картахена. Текстът беше невинен — нещо в смисъл, че не е успял за срещата им, защото не му докарали колата.

Но дори то беше прехванато от АНС в огромната им централа във Форт Мийд, Мериланд, където бе разшифровано и предадено на Кобрата. Той тънко се усмихна — съобщението издаваше дестинацията на моторниците, „Стела Марис IV“. А корабът беше в списъка. Нищо, следващия път…

Седмица след като Кобрата откри „ловния“ сезон, майор Мендоса получи първата си поръчка за полет. „Сам“ беше открил малък двувитлов транспортен самолет, излетял от ранчото Боависта, напуснал крайбрежието при Форталеза и поел през Атлантика по курс 045°, който щеше да го изведе до сушата някъде между Либерия и Гамбия.

Компютърните изображения го идентифицираха като „Трансол“ — продукт на някогашна френско-германска компания, — купен от Южна Африка, а в края на активната му служба като военен транспортен самолет продаден на втора ръка на гражданския пазар в Южна Америка.

Не беше голям, но беше надежден. Обсегът му обаче в никакъв случай не можеше да му позволи прелитане на Атлантика, та дори в най-тясното му място. Следователно му бяха добавени вътрешни резервоари. Цели три часа самолетът летеше на североизток в почти пълния мрак на тропическата нощ на 2400 метра височина над равна облачна покривка.

Майор Мендоса насочи носа на своя „Буканиър“ по дължина на пистата и завърши предполетната проверка. Не чуваше бърборенето на португалски от кулата, защото диспечерите отдавна се бяха прибрали да нощуват. Чу топлия глас на американка. Двамата американски радисти на Фого, които трябваше да го обслужват, бяха получили съобщението й преди час и го бяха предупредили да се подготви за полет. Сега тя бе прехвърлена направо в слушалките му. Той не знаеше, че тя е капитан от американските ВВС и седи пред екран в „Крийч“, Невада. Нямаше и представа, че в момента на екрана пред нея се вижда петно, представляващо транспортния самолет „Трансол“, и че съвсем скоро и той ще се превърне в петно на екрана й, а тя ще трябва да събере двете петна заедно.

Мендоса погледна навън към наземния екипаж, стоящ в тъмнината на пистата, видя примигването на сигнала за разрешение да излети и вдигна десния си палец в знак, че е разбрал.

Двата двигателя „Спей“ засилиха воя си и „Бук“- ът потрепери срещу спирачките, готов да се освободи. Мендоса щракна ключа за РПИ и отпусна спирачките. Самолетът се хвърли напред, излезе от сянката на вулканичната планина и пилотът видя пред себе си блестящото под луната море.

Ракетният ускорител го подпираше здраво в гърба. Скоростта скочи, бързо премина границата за отделяне, друсането на колелата спря и Мендоса излетя.

Издигане на 4500 метра по курс едно-девет-нула — инструктира го топлият глас. Той провери компаса, насочи се по курс 190° и продължи да набира указаната височина.

След около час беше на триста мили южно от Кабо Верде и бавно летеше в кръг. Чакаше.

Луната изплува над облачното плато, освети сцената с бледа светлина и той видя стрелкаща се сянка вдясно под себе си, на „един часа“. Насочваше се на североизток, а той все още бе по средата на започнатия пореден кръг. Завърши обиколката и излезе зад жертвата.

— Целта е на пет мили пред и на 1800 метра под теб — чу в слушалките.

Разбрано, виждам я — каза той. — Контакт.

— Контактът потвърден. Разрешение за атака.