Кобрата

Мендоса се спусна, докато силуетът на „Трансол“ пред него не се изчисти. Имаше албум на самолетите, които бе вероятно да транспортират кокаин, и нямаше никакво съмнение, че става дума именно за „Трансол“. Просто нямаше как в небето да има невинен самолет като този.

Щракна предпазителя на оръдието „Адън“, сложи палец върху бутона „Огън“ и погледна през модифицирания в Скамптън прицел. Знаеше, че двете дула са настроени да съберат в една точка концентрирания си огън на 400 метра пред него.

За миг се поколеба. Все пак в самолета имаше хора. Но след това се сети за друг човек — за мъртвеца в моргата на Сан Пауло. За брат си. И стреля…

Оръдията бяха заредени със смес от трасиращи, запалителни и осколочни снаряди. Ярките трасиращи щяха да му покажат посоката на стрелбата. Останалите два вида щяха да унищожат целта.

Две червени линии излетяха изпод него и се събраха на четиристотин метра отпред. И двете поразиха корпуса на „Трансол“ отляво на задната врата. За част от секундата транспортният самолет като че ли потрепери в небето. После имплодира.

Мендоса дори не го видя да се разчупва и да пада. Изглежда, екипажът бе започнал да черпи гориво от вътрешните резервоари съвсем преди малко, защото те все още бяха пълни. Нажежените запалителни снаряди попаднаха в тях и самолетът буквално започна да се топи. Дъжд от пламтящи отломки се посипа върху облачната покривка и това бе всичко. Самолетът просто изчезна. Един самолет, четирима души и два тона кокаин.

Майор Мендоса не бе убивал никого досега. Остана загледан няколко секунди в дупката в небето, където само допреди малко бе летял „Трансол“. Дни наред се бе чудил как ще се чувства. Сега знаеше. Чувстваше се празен. Никакво опиянение и никакво съжаление. Беше си казвал много пъти: мисли само за Маноло в моргата — за шестнайсетгодишното момче, на което не бе даден шанс да живее. Когато проговори, гласът му съвсем спокоен:

— Целта е свалена.

— Знам — отвърна му гласът от Невада. Беше видяла от двете петна да остава едно. — Поддържай височината, курс три-пет-пет към базата.

След час и десет минути Мендоса видя светлините на пистата на Фого да пламват заради него и да изгасват в мига, в който започна да рулира. „Бродяга 4“ бе престанал да съществува.

На триста мили оттам в Африка група мъже чакаха до писта в джунглата. Чакаха и чакаха… Призори се качиха по джиповете си и заминаха. Един от тях щеше да изпрати шифрован имейл до Богота.

Алфредо Суарес, който отговаряше за доставките от Колумбия до клиентите, се страхуваше за живота си. Засега бяха загубени само пет тона. Беше гарантирал пред Дона да достави по триста тона на всеки континент и бе обещал не повече от двеста тона загуби по време на транспорта. Но не ставаше дума за това.

Хермандад, както Дона сега му обясняваше лично и със смразяващо спокойствие, имал два проблема. Единият бе, че четири отделни пратки, заминали по три различни начина за транспорт, очевидно бяха заловени или унищожени, но по-озадачаващото — а Дона ненавиждаше да бъде озадачаван — бе, че нямаше и намек къде е провалът.

Капитанът на „Белеса дел Мар“ би трябвало да докладва, че има някакъв проблем. Не го бе направил. Двете моторници трябваше да използват мобилните си телефони в случай на нещо съмнително. Не го бяха направили. „Трансол“ бе излетял напълно зареден и в пълна изправност, но бе изчезнал от лицето на земята без SOS сигнал.

— Доста мистериозно, нали така, скъпи ми Алфредо? — Когато говореше с такива гальовни думи, Дона бе най-ужасяващ.

— Да, дон Диего.

— И какво обяснение рисува може би твоето въображение?

— Не знам. Всички преносители разполагаха с достатъчни средства за комуникация — компютри, мобилни телефони, радиостанция на кораба. И имаше уговорени къси кодирани съобщения, за да ни уведомят, ако нещо не е наред. Бяха тествали оборудването и помнеха съобщенията.

— Но изобщо не се обадиха — замислено каза Дона.

Беше изслушал отчета на Главореза и бе заключил, че е крайно невероятно капитанът на „Белеса дел Мар“ да стои зад собственото си изчезване.

Знаеше се, че обича семейството си, и нямаше съмнение, че е напълно наясно каква съдба ги очаква, ако предаде Картела, а на всичко отгоре имаше и шест успешни плавания до Западна Африка зад гърба.

Имаше един общ знаменател под две от трите мистерии: и рибарският кораб, и „Трансол“ имаха за дестинация Гвинея-Бисау. Макар двете моторници при залива Ураба също да оставаха пълна загадка, търсенето на нещо нередно явно трябваше да започне с Гвинея.

— Имаш ли наскоро друга пратка за Западна Африка, Алфредо?

— Да, дон Диего. Следващата седмица. Пет тона по море за Либерия.

— Смени я на Гвинея-Бисау. И нали имаше един твой много умен заместник?

— Алваро… Алваро Фуентес. Баща му беше много високо в стария картел Кали. Роден е за тази работа. Много лоялен.