Кобрата

— Наистина ли ще я похарчим, сър? Такава красавица!

— Заповед — късо отговори командирът му. — Без изключение.

„Тюлените“ се строиха на борда на „Чесапийк“ и проследиха взривяването и потъването на „Дамата на Орион“. А когато морето отново опустя, „Чесапийк“ пое по пътя си. Час по-късно друг товарен кораб се размина с него, но шкиперът му видя през бинокъла си само обикновен зърновоз и изобщо не му обърна внимание.

В Германия ПОО имаха повод да празнуват. В обстойните си самопризнания Еберхарт Милк, сега държан в условия на максимална секретност, за да бъде опазен жив, бе наименувал десетина основни вносители, чието карго бе обработвал лично за лесно напускане на пристанището на Хамбург. Офисите им бяха атакувани и затворени.

Федералната и провинциална полиция нанасяха удари срещу складове, пицарии (любим параван за калабрийската ндрангета), магазини за храна и за сувенири, специализирани в етническа дърворезба от Южна Америка. Отваряха се пратки с консервирани тропически плодове, за да намерят пакет с бял прах във всяка консерва, разбиваха се маянски идоли от Гватемала. Благодарение на един-единствен човек на присъствието на Дона в Германия бе сложен край.

Но Кобрата добре знаеше, че ако кокаинът мине през точката на предаване, загубата е за сметка на европейските банди. Единствено преди този момент загубата се понасяше от Картела. Това включваше контейнера с тайното отделение в Хамбург, който така и не бе успял да излезе от пристанището, и товара на „Дамата на Орион“, предназначен за кубинската мафия в Южна Флорида. За яхтата се предполагаше, че още се намира някъде в открито море. Непристигането й във Форт Лодърдейл още не бе забелязано. Засега.

Списъкът на „плъховете“ се оказваше безценен. Кобрата бе избрал Хамбург напълно случайно, името бе едно от 117-те, а вероятността, че всичко е измислица, се бе сринала до нулата.

— Да пуснем ли момичето? — попита Декстър.

Кобрата кимна. Беше му безразлично. Лично той бе неспособен да изпитва състрадание. Но момичето бе изиграло ролята си.

Декстър задейства механизма. След дискретна намеса инспектор Пако Ортега от УДИКО в Мадрид бе повишен в главен инспектор. Обещаха му скоро да получи Хулио Лус и банката „Гузман“.

При посещение в Щатите той изслуша Кал Декстър и разработи своята част на операцията. Млад полицай под прикритие изигра ролята на служителя в багажното отделение. Беше шумно и публично арестуван в някакъв бар и някой извести медиите. Репортерите интервюираха бармана и двама редовни посетители, които потвърдиха случилото се.

„Ел Паис“ реагира на информация от анонимен източник и пусна голям материал за разбиването на банда, опитваща се да използва служителите в багажното отделение, за да внася контрабандно наркотици в багажа на неподозиращи пътници за летище „Кенеди“, Ню Йорк. Един от замесените служители бил заловен и вече давал показания за това как е отварял куфари след обичайната рентгенова проверка, за да сложи в тях кокаин.

В няколко случая „задържаният“ можа дори да опише използваните куфари.

Г-н Боузман Бароу не обичаше хазарта и облозите. Не си падаше по казина, зарове, карти или коне като претекст да се хвърлят пари на вятъра. Но ако му бяха предложили — призна си той, — щеше да заложи голяма сума, че сеньорита Летиция Аренал ще бъде затворена за дълги години. И щеше да загуби.

Папката от Мадрид пристигна в УБН във Вашингтон и така и не се разбра кой предложи да се изпрати копие от фрагментите, отнасящи се до клиентката на г-н Бароу, до офиса на областната прокуратура в Бруклин. След получаването на папката прокуратурата трябваше да предприеме нещо. Колкото и да е непопулярна тази гледна точка, адвокатите не са непременно лоши. От прокуратурата уведомиха Боузман Бароу за новините от Мадрид и той веднага внесе искане за снемане на всички обвинения. Дори невиновността да не бе безусловно доказана, в тезата на обвинението сега имаше пробойна с размера на врата на хангар.

Състоя се закрито заседание със съдия, бил някога състудент в юридическия факултет с Боузман Бароу, и искането бе удовлетворено. Съдбата на Летиция Аренал бе предадена от офиса на прокурора на Службата за имиграцията и натурализацията. Оттам отсъдиха, че макар повече да не е подсъдима, колумбийката не може да остане в страната. Попитаха я къде иска да я депортират и тя избра Испания. Двама служители на службата я закараха до летище „Кенеди“.

Пол Деверо разбираше, че първото му прикритие е на път да се стопи. Това прикритие беше несъществуването му. Беше изучил и най-дребната информация, до която бе успял да се добере, за някой си дон Диего Естебан, смятан за — без това някога да е било доказано — върховен ръководител на Картела.

Този безжалостен идалго, този следимперски аристократ от испански произход, бе останал недосегаем вследствие на няколко фактора.