Кобрата

Основният проблем с тези подводни тайници беше, че можеха да се пълнят и изпразват само когато корабът е извън водата. Това предполагаше или големи усложнения с използването на сух док с всички опасности да се появи нежелан свидетел, или оставането на съвсем плитко по време на отлив, което пък означаваше часове чакане.

Но Кортес бе монтирал практически невидими ключалки, чрез които един леководолаз можеше бързо да освободи големи панели на всеки стабилизатор. След свалянето на панелите балите, а те бяха херметически опаковани и вързани една за друга, можеха да се изтеглят и да изплуват на повърхността, за да бъдат прибрани на борда на посрещача.

„Арко Соледад“ носеше в трюмовете си напълно законен товар кафе и всички необходими документи, за да докаже, че каргото е платено и очаквано от търговска компания в Бисау Сити. С това добрите новини свършваха.

Лошите новини бяха, че „Арко Соледад“ отдавна бе засечен благодарение на описанието на Хуан Кортес и фотографиран отгоре. Докато пресичаше 34-тия меридиан географска дължина, обикалящият из небето „Сам“ го бе снимал, бе направил сравнението, бе идентифицирал кораба и бе информирал ВВБ „Крийч“ в Невада.

Невада съобщи на Вашингтон, а запуснатият склад в Анакостия извести „Балморал“, който потегли за прехващане. Майор Пикъринг и леководолазите му знаеха какво търсят, къде се намира и как да задействат скритите ключалки.

През първите три дни в морето Алваро Фуентес се придържаше стриктно към дадените му указания. На всеки три часа, денем и нощем, пунктуално изпращаше имейли до очакващата го съпруга в Баранкуила. Тези съобщения по правило са толкова обичайни и с толкова банално съдържание, че АНС във Форт Мийд едва ли щеше да се главоболи с тях, ако не бяха предупредени. При това положение те съвестно ги извлякоха от киберпространството и ги изпратиха в Анакостия.

Когато патрулиращият на 12000 метра височина „Сам“ видя, че „Арко Соледад“ и „Балморал“ са на 40 морски мили един от друг, програмата му задейства заглушаването и търговският кораб попадна в мъртва зона. Когато видя откъм хоризонта да се задава хеликоптер и да се насочва към тях, Фуентес направи извънредно обаждане. Или по-скоро опит за такова, понеже съобщението не можа да бъде излъчено.

Нямаше никакъв смисъл „Арко Соледад“ да оказва съпротива на облечените в черно командоси, които се прехвърлиха през перилата. Капитанът разигра сценка на възмущение, като размахваше документите на кораба и копията на поръчката за кафе от Бисау. Само че мъжете в черно не му обърнаха внимание.

На крещящите: „Пиратство!“ капитан, членове на екипажа и Алваро Фуентес бяха сложени белезници и качулки, а после ги отведоха на кърмата. В мига, в който майор Пикъринг се увери, че те не виждат нищо, заглушаването бе прекратено и той извика „Балморал“. Докато корабът се приближаваше, двамата леководолази се заловиха за работа. Работата отне около час. Знаеше се, че кокер шпаньолите няма да са нужни, и този път ги бяха оставили на кораба-майка.

Още преди „Балморал“ да спре, във водата вече плуваха две гирлянди навързани бали. Бяха толкова тежки, че се наложи да използват лебедката на „Арко Соледад“, за да ги качат на борда. После „Балморал“ пое грижата за тях, като ги взе от палубата със своя кран.

Фуентес, капитанът и екипажът отдавна бяха млъкнали: нали чуваха скърцането на лебедката и тежките тупвания на мокри предмети по палубата. Знаеха какво е това. Оплакванията в пиратство бяха секнали.

Колумбийците последваха балите на борда на „Балморал“. Усещаха, че са на много по-голям кораб, но нямаха никаква представа какъв е, а още по-малко как се казва. От палубата бяха отведени направо в карцера, където най-сетне им свалиха качулките и ги преместиха там, където до неотдавна бе пребивавал екипажът на „Белеса дел Мар“.

Досега всички леководолази, посрещали „Арко Соледад“ в предишните му курсове, бяха връщали свалените подводни панели на местата им, но като се имаше предвид какво следва, днешните не го направиха.

Последен на борда на „Балморал“ се качи специалистът по експлозивите и когато корабите се раздалечиха на миля и половина, натисна бутона на детонатора.

— Надушвате ли кафето? Наистина екстра качество — пошегува се той, когато „Арко Соледад“ потрепери, започна бързо да се пълни с вода и потъна.

И наистина морският бриз донесе слаба миризма на кафе, когато експлозивът PETN за наносекунди стигна температура 5000°. А после и миризмата изчезна.

Едната НБЛ, оставена на вода, се върна на мястото и хората в нея събраха отломките, които някой внимателен наблюдател може би щеше да забележи. Събраха ги в мрежа, привързаха й тежест и ги пратиха на дъното. А океанът, син и спокоен в края на август, остана какъвто си е обикновено — пуст.

Далеч оттук Алфредо Суарес не можеше да повярва на стигналите до него новини, нито можеше да измисли начин да ги предаде на дон Диего и да остане жив. Съобразителният му млад помощник бе престанал да изпраща съобщения преди 12 часа. Това беше неподчинение и имаше само две възможни обяснения: лудост или катастрофа.