Кобрата

Капитанът отлично знаеше какво пренася, защото само преди трийсет часа беше помагал да го натоварят. В душата му се размърда змиорката на страха. Хеликоптерът беше малък и на пръв поглед само за наблюдение, но когато мина покрай левия им борд и бързо зави, за да ги ескортира, капитанът ясно прочете думите US Navy[17] на носа му и веднага изтича в каюткомопанията, за да уведоми собственика.

Бързо се качиха на мостика. Плейбоят Нелсън Бианко беше с хавайска риза на цветя, широки шорти и бос. Черните му кичури както обикновено бяха идеално боядисани и напръскани с лак, а зъбите му стискаха любимата му „Кохиба“. Необичайно за него и само заради естеството на каргото от Колумбия на борда му нямаше поне 5–6 красиви момичета.

„Литъл Бърд“ се изравни с яхтата, ниско над океана, и двамата видяха в отвора на вратата пристегнат с ремъци „тюлен“ с черна униформа. Държеше карабина М-14, насочена право към тях. От малкия хеликоптер избумтя оглушително:

— „Дамата на Орион“, „Дамата на Орион“, тук е военноморската служба на Съединените щати. Моля, изгасете двигателите. Качваме се на борда.

Бианко не можеше да разбере как смятат да го направят. Вярно, че на кърмата имаше хеликоптерна площадка, но на нея беше собственият му покрит с платнище „Сикорски“. В този момент капитанът го побутна с рамо и му кимна напред. Там във водата се виждаха три черни точки — едната по-голяма, другите две по-малки. Приближаваха се.

— Пълен напред — отсече Бианко. — Пълен напред!

Реакцията му бе глупава и капитанът веднага го разбра.

— Шефе, не можем да им избягаме. Опитаме ли, само ще се издадем.

Бианко последна увисналия редом с тях „Литъл Бърд“, уголемяващите се с всяка секунда силуети на лодките и карабината, насочена към главата му от шейсет метра. Нямаха избор, освен да опитат да се измъкнат с наглост. Така че той кимна и каза:

Стоп машини. И излезе от кабината на мостика. Вятърът разроши косата му и изведнъж стихна. На лицето му разцъфна широка усмивка и той махна с ръка, все едно канеше скъпи гости.

„Тюлените“ бяха на борда след пет минути.

Капитан-лейтенант Кейси Диксън бе подчертано вежлив. Беше му казано, че обектът „пренася“, и това му бе достатъчно. Той отклони предложението за шампанско за себе си и хората си и нареди собственикът и екипажът да бъдат отведени на кърмата и държани на прицел. „Чесапийк“ все още не се виждаше на хоризонта. Леководолазът му облече костюма си „Дрегер“ и се спусна зад борда. Задържа се долу около половин час. Когато се качи, докладва, че на дъното на корпуса няма тайни люкове, няма блистери и няма висящи найлонови въжета.

Двамата специалисти по преглед на багажа се заловиха да търсят. Знаеха само, че късото и изплашено обаждане на свещеника е просто за „голямо количество“. Но какво означаваше това?

В крайна сметка кокер шпаньолът надуши кокаина и се оказа, че става дума за тон. „Дамата на Орион“ не беше в списъка кораби, на които Хуан Кортес бе правил практически неоткриваем тайник. Бианко се бе надявал да се отърве благодарение на арогантността си. В неговото съзнание толкова луксозна яхта, така добре позната в най-скъпите и известни места за напиване по света, като се започне от Монте Карло и се стигне до Форт Лодърдейл, щеше да е извън подозрение, и той също. И ако не бе един стар йезуит, погребал четири изтерзани тела в гроб в джунглата, можеше да се окаже прав.

Отново, както при британските СВМС, точно свръхчувствителността на кокер шпаньола към промените на миризмите във въздуха стана причина той да заскимти пред един панел в пода на машинното отделение. Въздухът тук бе прекалено свеж, значи капакът бе вдиган наскоро. Отворът водеше до скулата.

И пак, както с британците в Атлантика, двамата специалисти по претърсване си сложиха маски и се провряха през тесния отвор. Дори и на луксозна яхта в скулата винаги вони. Една по една балите бяха изтеглени навън и „тюлените“, които не охраняваха арестуваните, ги пренесоха на палубата и ги натрупаха между каюткомпанията и площадката за хеликоптера. Бианко протестира шумно, че няма представа какво е това… че са му скроили номер… че е станала някаква грешка… че познава губернатора на Флорида. Виковете му затихнаха в неясно бърборене, когато му сложиха качулката. Капитан-лейтенант Диксън изстреля сигналната ракета и обикалящият над тях „Мишел“ изключи заглушаващото си устройство. В действителност от „Дамата на Орион“ дори не се бяха опитали да предадат някакъв сигнал. Когато комуникациите се възобновиха, Диксън извика „Чесапийк“.

Два часа по-късно Нелсън Бианко, капитанът и екипажът се намираха в карцера на предния трюм в компанията на седмината оцелели от двете моторници. Плейбоят милионер обикновено не попадаше в подобна компания и срещата никак не му хареса. Но тези хора щяха да се окажат негови спътници и сътрапезници за дълго време и вкусът му към тропиците щеше да бъде напълно удовлетворен, макар и посред Индийския океан. А момичетата за забавление изобщо не влизаха в менюто.

Този път дори специалистът по експлозивите изпита съжаление.