Кобрата

Единият бе абсолютният отказ на всички да свидетелстват срещу него. Друг бе удобното изчезване на всеки дръзнал да му се противопостави. Но дори това едва ли щеше да е възможно без огромното му политическо влияние. Думата на този човек се чуваше из коридорите на властта и имаше тежест.

Беше неуморим благодетел за благородни каузи, до една широко отразени из медиите. Правеше дарения на училища и болници, даваше стипендии и редовно помагаше на бедните в предградията.

Беше направил дарения — много по-дискретно, разбира се — не на една политическа партия, а на всички, в това число на тази на президента Алваро Урибе, заклел се да смаже кокаиновата индустрия. И във всеки отделен случай се бе погрижил даренията да станат известни на тези, на които трябва. Дори беше платил за отглеждането на сираци на убити полицаи и митничари, макар колегите им да подозираха кой е разпоредил убийствата.

Но най-много от всичко държеше да се харесва на католическата църква. Само да научеше, че някой манастир е западнал или е в затруднено положение, веднага даваше пари, за да помогне. Това, разбира се, ставаше широко известно, както и редовното му ходене със селяните и работниците в неговото имение в енорийската църква, намираща се в съседство с резиденцията му — официалната му резиденция в провинцията, а не някоя от многобройните ферми, притежавани под фалшиви имена, където се срещаше с другите членове на Братството, което бе създал, за да произвежда и пласира до 800 тона кокаин всяка година.

— Той е маестро — с възхита прошепна Деверо. Но се надяваше Дона да не е чел като него „Изкуството на войната“.

Кобрата знаеше, че поменикът от загубени пратки, арестувани помощници и разбити мрежи на пласмент няма дълго да бъде приписван на лошия късмет. Един умен човек има предел на броя на случайностите, които е склонен да приеме, и колкото е по-високо нивото на параноя на този умен човек, толкова е по-малък този брой. Първото прикритие — несъществуването — скоро щеше да бъде отхвърлено и Дона щеше да приеме, че е изправен срещу нов и много опасен враг, който не играе по правилата.

Тоест идваше редът на прикритие номер две — невидимостта. Сун Дзъ твърдеше, че човек не може да победи невидим враг. Китайският мъдрец бе живял много преди появата на свръхтехнологиите в света на Кобрата. Но имаше нови оръжия, които щяха да запазят невидимостта на Кобрата дълго след като Дона осъзнаеше, че неизвестно къде има нов враг.

Основният фактор за разкриване на неговото съществуване щеше да стане списъкът на „плъховете“. Да пометеш 117 корумпирани служители след серия удари на два континента в рамките на една-единствена кампания е твърде много. Той щеше да подава имената на „плъховете“ в мелачаката на ПОО много бавно, докато на някой в Колумбия не му прещракаше нещо в главата. Рано или късно неизбежно щеше да има изтичане на информация.

Но онази августовска седмица той изпрати Кал Декстър да съобщи тъжните новини пред три правителствени институции при условие — такава поне бе надеждата — за абсолютна дискретност.

След тежка седмица на пътуване и заседания Кал Декстър уведоми Съединените щати, че имат „гнила ябълка“ в доковете на Сан Франсиско, италианците научиха за съществуването на корумпиран старши митнически инспектор в Остия, а испанците трябваме да започнат да следят началника на пристанището в Сантандер.

Във всеки отделен отделни случай молбата на Декстър бе да се организира случайно „натъкване“ на пратка кокаин, което можеше да доведе до необходимост от арест. И получи уверения, че ще се действа точно така.

На Кобрата не му пукаше за американските и европейски улични банди. Тези боклуци не бяха негов проблем. Но всяко напускане на сцената от някой дребен помощник на Картела увеличаваше по експоненциален закон темпото на прехващанията. А загубата преди предаването пред портала на кея се поемаше от Картела. Само че поръчките трябваше да се изпълнят отново. А това нямаше да е възможно.

Алваро Фуентес определено не смяташе да пресича Атлантика чак до Африка във вмирисано старо рибарско корито подобно на „Белеса дел Мар“. Като първи заместник на Алфредо Суарес той избра 6000-тонния товарен кораб с общо предназначение „Арко Соледад“.

Корабът бе достатъчно голям, за да има каюта за капитана, не кой знае колко голяма, но лична, и тя беше взета от Фуентес. Нещастният капитан трябваше да спи на койка в каютата на първия си помощник, но той си знаеше мястото и не повдигна въпрос.

Както бе пожелал Дона, „Арко Соледад“ бе пренасочен от Монровия, Либерия, за Гвинея-Бисау, където като че ли се коренеше проблемът. Но корабът все пак превозваше цели пет тона чист кокаин.

Беше един от корабите, минали през Хуан Карлос. Под ватерлинията имаше два стабилизатора, заварени за корпуса. Но те играеха двойна роля. Освен че стабилизираха корпуса и повишаваха обтекаемостта, както и подобряваха условията за екипажа в бурно море, те бяха кухи и всеки съдържаше по два и половина тона много добре опаковани бали.