Kolekcionerat na tatuirovki

-      Обикалям големите татуировъчни студиа в града. Досега никой не успя да ми помогне, но всички ми препоръчаха да се обърна към теб. Казаха, че това е най-старото студио в града. И че познаваш всички в занаята.

-      Не мога да твърдя, че е най-старото. Татуирането в САЩ - имам предвид съвременните методи, не при първобитните племена - е започнало от Ню Йорк. В Бауъри към края на девет­найсети век. През шейсет и първа обаче било забранено заради случаи на хепатит. После отново било легализирано през девет­десет и седма. Виждал съм документи, че това ателие датира от двайсетте - човече, било е велико време! Тогава, ако имаш татуировка, си бил господин Алтернативен. Или госпожица Алтернативна. При жените е било рядко явление, макар че не липсват и такива примери. Майката на Уинстьн Чърчил е имала змия, захапала опашката си.

Гордън забеляза, че Селито не проявява голям интерес към урока по история, затова сви рамене: „Явно интересите ни се различават. Няма проблем.“

-      Това, което ще ти кажа, е поверителна информация - каза детективът.

-      Нямаш грижи, пич. Хората ми разказват всякакви просто­тии, докато ги работя. Притесняват се и започват да приказват. Забравям всичко, което чуя. Професионална амнезия. - Той се намръщи. - За някой от клиентите ми ли става дума?

-      Нямам основания за това, но не е изключено. Мислиш ли, че ако ти покажа една татуировка, ще можеш да ми кажеш нещо за човека, който я е направил?

-      Възможно е. Всеки има свой личен стил. Дори ако два­ма души използват един и същи шаблон, ще има разлика. Има значение как си се научил да татуираш, каква машинка използваш, какви игли си си направил. Хиляди неща. Няма гаранция, но съм работил с татуировчици от цялата страна, ходил съм на семинари в почти всеки щат. Може и да ти по­могна.

-      Чудесно. Ето. - Селито бръкна в куфарчето си и извади снимката, която Мел Купър бе отпечатал.

Гордън се наведе, намръщи се, разгледа внимателно сним­ката.

-      Човекът, който е направил това, си е разбирал от работата - определено е професионалист. Но не разбирам какво е това възпаление. Няма мастило. Кожата е зачервена и подута. Има силна инфекция. И няма цвят. Невидимо мастило ли е използ­вал?

Отначало Селито си помисли, че татуировчикът го будалка, но Гордън обясни, че някои хора не искат да се ангажират прекалено, затова си правят татуировки със специални вещества, които изглеждат невидими, но се виждат на ултравиолетова светлина.

-      Лигльовците, а?

-      Точно в десетката, пич! - отговори Гордън и вдигна юм­рук към детектива. Селито реши да го чукне със своя. Татуи­ровчикът се намръщи: - Имам чувството, че има още нещо. Прав ли съм?

Селито кимна. Бяха премълчали за отровата пред медии­те - тази подробност от метода на действие на убиеца може­ше да вдъхнови имитатори. А ако се появяха информатори или самият извършител се обадеше, за да се перчи, това бе начин да отсеят хората, разполагащи с истинска информация за убийство.

Освен това по правило детективът предпочиташе да обяс­нява колкото може по-малко, когато разпитва свидетели или търси съвет от външни лица. Сега обаче нямаше как - тряб­ваше му помощта на Гордън. Освен това пичът започваше да му харесва.

Пич...

-      Престъпникът, когото издирваме, е използвал отрова вмес­то мастило.

Очите на младия мъж се разшириха от удивление; метални­те пръчици на веждите му се вдигнаха силно.

- Боже мой! Не! Невъзможно.

-      Истина е. Да си чувал за някого, който прави такива неща?

-      Абсурд! - Гордън прокара пръсти по сложно оформената си брада. - Това е ужасно. Леле. Виж, ние... татуировчиците сме нещо като комбинация между художници и пластични хирурзи - хората ни се доверяват. Имаме специална връзка с клиентите си. - Гласът му стана по-суров. - Да използваш татуиране, за да убиеш някого. Ужас!

Телефонът иззвъня, но той сякаш не чу. След малко обаче едрият му колега, който работеше върху татуировката на мото­циклет, подаде глава през завесата от мъниста.

- Ей, Ти-Ти.

-      Какво?

-      Търсят те. Можем ли да татуираме стодоларова банкнота на врата на някакъв тип.

Акцентът му беше южняшки, но Селито не можа да прецени откъде.

-      Стотачка ли? Да, какво ни пречи?

-      Ами, не е ли забранено да се татуират пари?

Гордън завъртя очи.

-      Едва ли ще се напъха целият в ротативките в Атлантик Сити.

-      Просто питам.

-      Няма проблем.

Мъжагата каза по телефона:

-      Да, господине, ще го направим.

Затвори и понечи да излезе, но Гордън го спря:

-      Изчакай малко. - Обърна се към Селито: - Еди е обикалял доста. Може и него да разпитате.

Детективът кимна и Гордън ги запозна:

-      Еди Бофорт, детектив Селито.

-      Приятно ми е.

Провлачен говор от атлантическото крайбрежие, помисли си Селито. Мъжът имаше приветливо лице, което не отгова­ряше на покритите с татуировки ръце - главно на диви зве­рове.

-      Детектив. Полиция. Хъммм.

-      Кажи на Еди каквото каза и на мен.

Селито обясни ситуацията на Бофорт, който посрещна нови­ната със същото изражение на удивление и ужас, както Гордън.