Kolekcionerat na tatuirovki

-      Мисля, че посланието е достатъчно тайнствено и без да ни кара да играем на скрабъл. И така, новобранец, отиваш под прикритие в погребалното бюро. Нали нямаш проблем с това?

-      Не, никакъв.

Твърде бърз отговор, помисли си Райм. Знаеше, че неохота­та, с която Пуласки приемаше задачата, не е свързана с физиче­ския риск. Дори в престъпния си занаят покойният Часовникар да беше наследен от някой негов съучастник и той да дойдеше да прибере праха му, престъпникът едва ли щеше да извади пис­толет в погребалното бюро и да започне да стреля по полицай под прикритие. Не, това, което измъчваше младежа, бе страхът от провал - и всичко това заради черепната травма, която беше преживял преди няколко години. Пуласки се справяше отлично при огледи на местопрестъпления, но когато трябваше да рабо­ти с хора и да взема бързо решения, го обхващаше несигурност и започваше да се колебае.

-      По-късно ще обсъдим как да се облечеш, как да действаш и като какъв да се представиш - успокои го Райм.

Младежът кимна. Прибра телефона, който досега нерв­но стискаше, и отново се зае с търсенето на инуудския мра­мор.

Райм се приближи с инвалидната количка до работната маса, на която бяха поставени уликите от мястото на убий­ството на Клоуи Мур в Сохо. Погледна монитора над нея, на който се виждаха снимките, направени от Сакс при огледа, с цялата им жестока, показваща всички ужасяващи подробнос­ти прелест. Втренчи се в лицето на мъртвата жена, в капчици­те слюнка и повръщано, зяпналата уста, изцъклените премре­жени очи. Изражението ѝ отразяваше последните ѝ мигове на този свят. Смъртоносната отрова, извлечена от водния бучиниш, бе предизвикала страхотни гърчове и разкъсваща болка в корема.

„Защо отрова? - отново се запита Райм. - „И защо татуировъчна машинка като инструмент за вкарването ѝ в орга­низма?“

-      По дяволите - измърмори Сакс, като се отдръпна от ра­ботната маса. Тя помагаше на Пуласки при преглеждането на разрешителни за взривни дейности. - Интернетът пак се срина. Два пъти се случва през последните двайсет минути. Също като телефоните по-рано.

-      И не е само тук - обясни Том. - В целия град има прекъсва­ния на връзката. Забавяния. Голяма тъпотия. Десетина квартала са засегнати.

-      Чудесно - сопна се Райм. - Само това ни трябваше.

Не можеш да водиш криминално разследване без компютри, от регистъра на МПС и кодираните бази-данни на полицията и Националната служба за сигурност до „Гугъл“. Ако връзка­та прекъсне, следствените действия замират. Човек не си дава сметка колко е зависим от тези невидими потоци информация, докато не спрат.

-      А, ето, възстанови се - обяви Сакс.

Тревогите им за компютърната комуникация обаче останаха на заден план, когато Лон Селито нахълта, събличайки палтото си. Хвърли шапката си на един стол, ръкавиците - отгоре, и из­вади нещо от куфарчето си.

Райм го погледна и се намръщи. Селито се тросна:

-      Ще избърша шибания под, Линк.

-      Не ми дреме за пода. Какво ме интересува подът? Искам да знам какво държиш.

Детективът избърса потта си. Вътрешният му термометър явно не се влияеше дори от най-студения и гаден ноември за последните двайсет и пет години.

-      Първо, намерих татуировчик, който ще ни помогне и всеки момент ще дойде. И по-добре за него да побърза. Ти-Ти Гордън. Да му видите само мустака...

-      Лон.

-      Добре. Другото е това. - Показа някаква книга. - Пичо­вете от лабораторията са открили откъде е откъснатата хар­тийка.

Сърцето на Райм заби по-силно - чувство, което повече­то хора усещат в гърдите си, но той, разбира се, изпитваше просто като по-силно пулсиране на кръвоносните съдове във врата и главата, единствените части от тялото му с някаква сетивност.

ове

е способността да предугажда следващите ходове

-      Как са го направили, Лон? - попита Сакс.

-      Нали знаеш Марти Белсън от „Тежки престъпления“?

-      О, Мозъка.

-      Същият. Обича ребусите. Решава судоку насън. - Селито се обърна към Райм и обясни: - Работи предимно по финансо­ви престъпления. Както и да е, досетил се е, че горните букви са част от заглавието. Нали знаеш как в книгите отпечатват името на автора на едната страница и заглавието на противоположната?

-      Да, всички знаем. Продължавай.

-      Пуснал е търсене с думи, завършващи на „ове".

-      На следващата страница има дума „тялото“. Предположи­хме, че е криминална книга. Предвид темата за телата може да е „Врагове“.

-      Не. „Градове“. Пълното заглавие е „Серийни градо­ве“. Това била една от шестте възможности, които Марти отделил. Обадил се на всички големи книгоиздатели в гра­да - не са толкова много - и им прочел пасажите. Един ре­дактор ги познал. Казал, че са я публикували преди години. „Серийни градове“. Тиражът е изчерпан, но той знаел дори главата, от която е пасажът. Глава седма. Изпрати ни една бройка.

Чудесно!

-      И на какво е посветена тази толкова важна глава?

Селито отново обърса потта, преди да отговори:

-      На теб, Линк. Посветена е на теб.

13.

-      И на теб също, Амелия.