Kolekcionerat na tatuirovki

-      Чувал ли си за някого, който използва татуирането като оръжие, Еди? С отрова или без.

-      Не - прошепна Бофорт. - Никога.

Гордън кимна към снимката и отбеляза:

-      Хубава татуировка.

-      Да. Знаел е какво прави. Това с отрова ли е?

-      Да - отговори Селито.

Гордън попита:

-      Как я е задържал? Как я е накарал да стои неподвижно толкова дълго?

-      Упоил я е. Но не му е трябвало чак толкова много вре­ме. Мислим, че е направил татуировката за петнайсетина ми­нути.

-      Петнайсет? - удиви се Гордън.

-      Това необичайно ли е?

Бофорт се намеси:

-      Дали е необичайно? По дяволите, човече, не познавам ни­кого, който може да изрисува такова нещо за петнайсет минути. За това е необходим поне час.

-      Да - потвърди Гордън.

Бофорт кимна към предната част на студиото:

-      Чака ме полугол мъж на легло. Трябва да действам.

Селито му благодари, после попита Гордън:

-      Добре, само като гледаш това, можеш ли да ми кажеш нещо за човека, който го е направил?

Гордън се приведе напред и внимателно огледа снимката на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Веждите му се съб­раха.

-      Не се вижда много ясно. Имаш ли по-близък план? Или с по-добра разделителна способност?

-      Можем да извадим.

-      Може да дойда до участъка. Ха-ха, винаги съм искал да го направя.

-      Работим с външен консултант. Там... Момент.

Телефонът на Селито започна да вибрира. Той погледна дисплея, прочете текстовото съобщение. Интересно. Обади се и проведе кратък разговор.

После се обърна отново към Гордън:

-      Трябва да тръгвам, но ела на това място. - Написа името и адреса на Райм. - Това е къщата на консултанта. Аз трябва да се отбия през участъка, после ще се видим там.

-      Дадено. Кога?

-      Веднага.

-      Добре. Хей, искаш ли някой глок или нещо подобно?

-      Какво? - не разбра Селито.

-      Някоя татуировка гратис. Пистолет, череп. Или полицей­ска значка?

-      Без черепи и без значки. - Детективът посочи картичката с адреса в Сентрал Парк. - Искам само да дойдеш.

-      Веднага.

-      Бързо схващаш, пич.

12.

-      Как върви работата, новобранец?

Рон Пуласки седеше приведен над компютърната клавиату­ра в дневната на Райм. Опитваше се да стесни обхвата на тър­сене за места в града, откъдето можеше да са дошли следите от инуудски мрамор.

-      Бавно - отговори. - Не са само взривовете за копаене на основи. Има и много сгради, които се разрушават. Освен това е ноември. В това време. Кой би помислил? Аз...

Чу се звън на мобилен телефон. Младият полицай бръкна в джоба си и извади апарата. Беше предплатеният телефон.

Мисията под прикритие по случая „Часовникаря“ се задей­стваше. Обнадеждаващо беше, че някой се обажда толкова скоро.

За какво ли искаха да говорят?

Райм чу размяна на любезности. После Пуласки каза:

- Да, за тленните останки. Ричард Логан. Точно така.

Отдалечи се в ъгъла. Райм повече не го чуваше. Забеляза обаче траурното изражение на младежа - шега, която реши да не споделя предвид на това, че мисията явно му действаше по­тискащо.

След малко Пуласки затвори и си записа нещо.

-      Е? - попита Райм.

-      Преместили са тялото на Логан в Погребално бюро „Берковиц“.

-      Къде е това? - Името му прозвуча познато.

-      Не е далеч от тук. На „Бродуей“.

-      Ще има ли заупокойна служба?

-      Не. Просто в четвъртък ще дойде някой да вземе пепел­та му.

Без да отмести поглед от големия компютърен монитор, Райм измърмори:

-      Все още нямаме информация от ФБР за възможния източ­ник на отровата и нищо за проклетата дума „втория“. Макар че, предполагам, не трябва да храня прекалено големи надежди за това. Кой?

Нито Пуласки, нито Купър отговориха. Сакс също мъл­чеше.

-      Е? - настоя Райм.

-      Какво „е“? — попита Купър.

-      Въпросът е към Пуласки. Кой ще отиде? За пепелта на Ло­ган. Попита ли управителя на погребалната агенция?

- Не.

-      Защо не го попита?

-      Защото щеше да прозвучи подозрително, не мислиш ли, Линкълн? Как ще реагира неизвестният партньор на Часовни­каря, когато дойде да му отдаде последна почит и погребалният агент му спомене, че някой се е интересувал кой ще бъде там - а това не е въпрос, който обикновено се задава, когато...

-      Добре, добре. Разбрах аргумента ти.

-      Добър аргумент - отбеляза Купър.

Райм се замисли за посланието на татуировката върху тяло­то на Клоуи Мур. Съмняваше се, че „втория“ е част от известен цитат. Може би беше нещо, което извършителят спонтанно е решил да напише и нямаше как да открият. А може би нямаше абсолютно никакво значение.

Може би бе за отвличане на вниманието, за заблуда.

Дим и огледала...

„Но ако искаш да ни кажеш нещо, какво е то? Защо ни пода­ваш мислите си като примамка на въдица?“

-      Не знам - каза Купър.

Явно Райм бе изрекъл на глас въпроса си към неизвестния убиец.

-      Проклета дума - измърмори.

Всички в стаята погледнаха посланието от татуировката.

-      ...втория, втория...

-      Анаграма? - предположи лабораторният техник.

Райм се вгледа в буквите. Ако се преподредят, не се получа­ваше нищо смислено.