Kolekcionerat na tatuirovki

-      Отлично. - Татуировчикът се намръщи. - Тъкмо я разу­беждавах, когато цъфна ти. Сеансус интеруптус. Обаче мисля, че засега се уплаши достатъчно и няма да го направи.

-      Разубеждава я, значи?

-      Да. Измислих някакво обяснение от рода, че татуировката ще прецака кожата ѝ. Че след няколко месеца ще изглежда с десет години по-дърта. Което е пълна глупост, защото остро- витянките в Тихия океан се татуират, за да изглеждат по-млади. По устните и клепачите. Ох! Предположих, че не е запозната с обичаите на самоанците.

-      Нали уж я мислеше за пълнолетна. Защо се опита да я разубедиш?

-      Пич, първо се усъмних в книжката. Но това не беше основното. Беше дошла с грешния мотив. Човек се татуира, за да изрази себе си. Не за отмъщение или за да направи напук на някого. Не защото искаш да бъдеш онова глупаво момиче с та­туировка на дракон. Татуирай се, за да бъдеш себе си, а не за да бъдеш някой друг. Схващаш ли?

„Не съвсем“ - казваше изражението на Селито.

Другият обаче продължи:

-      Видя ли косата ѝ, зловещия грим? Но въпреки това не е подходящ кандидат за татуиране. Носеше чантичка „Хълоу Кити“, за бога! И кръстче на Свети Тимотей на врата. По ваше време бихте я нарекли ,добро момиче“. Представям си я в ня­коя старомодна лимонададжийница.

„По мое време? Лимонададжийница?“ Селито неохотно за­почваше да вярва на младежа.

-      Освен това нямам достатъчно голяма лигнярска топка - каза татуировчикът, като се ухили широко.

-      Лигнярска...

Гордън обясни: ставаше дума за тенистопка, която даваше на клиента, ако не е сигурен, че ще издържи болката от процеса на татуиране.

-      Това маце нямаше да се справи. Ако искаш татуиров­ка, трябва да си готов за болката. Това е истината: болка и кръв. Отдаденост, пич. Схващаш ли? Кажи сега какво те води насам, след като вече знаем, че не е кризата на сред­ната възраст.

Детективът изръмжа:

-      Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?

-      „Чат ли си“ е от твоето време.

-      От моето време. Моето и на хипитата.

Ти-Ти Гордън се засмя.

-      Имам нужда от помощ по едно разследване - каза Селито.

-      Нямаш грижи. Една минутка.

Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега - с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави - работеше върху младеж към трийсе­тте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.

Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си канто­ра, за да работи цялата нощ.

Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предло­жения.

Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стоти­ци цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи... много от тях - психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха за­крити със завески. Селито се досещаше на какви телесни час­ти са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.

Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон - с регулируеми кресла за клиентите и ви­соки табуретки за татуровчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпре­ки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипи­ровка и стерилизиране.

„ 130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“

Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Се­лито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пласт­масови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе под­редено и чисто.

Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.

Собственикът отвори бутилката. Кимна към входа, където мънистата още се поклащаха.

-      Ето в какво се превърнахме - каза на Селито, сякаш бяха първи приятели.

-      В какво?

-      Нали видя оня пич с костюма? Оня със сокола. Забеляза ли къде си прави татуировката?

-      На бицепса.

-      Точно така. Високо. На място, лесно за скриване. Пичът има две цяло и три деца или ще има в близките две-три години. За­вършил е Колумбийския или Нюйоркския университет. Адвокат или финансист. - Той поклати глава и опашката му се раздвижи. - Навремето татуировките бяха нещо забранено. Правехме ги само на лоши момчета и момичета. Сега, за да отвориш ателие, е достатъчно да щракнеш с пръсти. Вече ще започнат да отварят ателиета за татуировки и в моловете. Като закусвални за бургери.

-      За това ли са тия пръчки? - попита Селито, като кимна към пиърсингите на татуировчика.

-      Човек се принуждава на крайности, за да привлече внима­нието. Ох, това прозвуча патетично. Извинявай. И така, с какво мога да помогна, детективе?