Kolekcionerut na kosti

-      Ето - каза Сакс. - Следи от гуми. Но не мога да разбе­ра дали са от предните, или от задните. Може да е влязъл на заден ход.

- Грайферите ясни ли са, или замазани?

-      Малко замазани.

-      Значи са от предните гуми. - Райм се изсмя на не­доумението ѝ. - Нали си специалистка по автомобилите, Сакс. Следващия път, като тръгваш с колата, обърни вни­мание как завърташ малко кормилото, преди да запалиш. За да се увериш, че предните колела сочат направо. Следите от предните гуми са винаги по-размазани от задните. Така, откраднатата кола е „Форд Таурус“, модел 1997. Дъ­лъг е 494 сантиметра, разстояние между осите - 271 сан­тиметра. Приблизително 112 сантиметра от задната ос до края на багажника. Измери разстоянието и изсмучи прах­та.

-      Хайде де... Откъде знаеш?

-      Тази сутрин го проверих. Прибра ли дрехите на жерт­вата?

-      Да. Прегледах също под ноктите и в косата. И чуй това, Райм: момиченцето се казва Пам, но той го наричал Маги. Както с немкинята.

-      Другото му ги е наричало така. Чудя се каква роля изпълняват тези герои в пиесата му.

-      Ще изсмуча прахта и около вратата.

Райм я загледа - с издраскано лице, разрошена коса, опър­лена на места, Сакс изсмука прахта в основата на вратата. И тъкмо когато Райм смяташе да ѝ напомни, че сцените на прес­тъплението са триизмерни, вдигна прахосмукачката и я про­кара по подпорите.

-      Вероятно е погледнал в помещението, преди да я вка­ра - отбеляза Сакс и насочи прахосмукачката към рамката на прозореца.

Точно това смяташе да я накара и Райм.

Унесен от монотонното бръмчене на машината, детек­тивът се върна към събития отпреди няколко часа...

-      Ще... - започна Сакс.

-      Шшшшт!

Като се отдаде на въображението си, Райм изведнъж се видя сам на местопрестъплението. Представи си ни­сък мъж с ръкавици, тъмни дрехи и маска за ски. Непоз­натият слезе от сребрист „Форд Таурус“, който мирише­ше на чисто. Жената - Карол Ганц - бе в багажника; мо­миченцето ѝ - в старата къща от розов мрамор и скъпи тухли.

Като че наистина го виждаше...

Отви пантите, отвори вратата, завлече жената вътре, вър­за я. Понечи да си тръгне, но спря. Потърси място, откъдето да наблюдава необезпокояван Карол. Също както бе наблю­давал мъжа, заровен до железопътната линия.

Както бе наблюдавал Тами Джийн Колфакс, завързана за тръбата в средата на котелното помещение.

„Но защо? - запита се Линкълн Райм. - Защо ги гледа? За да се увери, че няма да избягат ли? Да се увери че не е оставил нищо след себе си? Или...“

Райм внезапно отвори очи. Образът на Извършител 823 изчезна.

-      Амелия! Спомняш ли си сцената с Колфакс? Когато намери отпечатъка от ръкавица.

- Да.

-      Каза, че я е наблюдавал, че затова я е завързал в сре­дата на помещението. Но нямаше представа защо. Аз се се­тих. Гледа жертвите, защото така трябва.

„Защото такъв му е нравът.“

-      Какво имаш предвид?

-      Да вървим!

Райм смукна два пъти през сламката за управление на инвалидната количка и возилото се извъртя на сто и осемде­сет градуса; после духна силно и тръгна напред.

Излезе на тротоара и всмукна силно, за да спре. Присви очи и се огледа.

-      Той наблюдава жертвите си. Убеден съм, че е наблю­давал и богомолците. От място, което е смятал за сигурно. Където не е имало нужда да мете.

Единственото уединено място от другата страна на ули­цата бе външната тераса на едно ресторантче.

-      Там! Огледай го, Сакс.

Тя кимна, провери в пистолета си, грабна пликчета, мо­ливите и прахосмукачката. Изтича през улицата и заоглежда внимателно стълбите.

-      Бил е тук - извика. - Има отпечатък от ръкавица. И от обувка - износена по същия начин.

„Това е“ - помисли си Райм. Как само се чувстваше! Топ­лото слънце, въздухът, зрителите. Възбудата от търсенето.

„Като се движиш, не могат да те хванат.“

„Ако се движим по-бързо, може би ще го хванем.“

Райм обърна очи към тълпата и забеляза, че някои от хората го гледат, но повечето бяха по-заинтригувани от дей­ствията на Сакс.

След петнадесет минути тя свърши и се върна с малко пликче в ръце.

-      Какво намери, Сакс? Шофьорската му книжка? Сви­детелството му за раждане?

-      Злато - каза тя с усмивка. - Открих злато.

30.

-      Хайде - извика Райм. - Този път трябва да действаме бързо. Преди да е закарал момиченцето на следващото мес­топрестъпление. Бързо!

Том го прехвърли върху една дъска, после - на леглото. Сакс погледна към асансьора за инвалидни колички, монти­ран в единия от вградените шкафове - онзи, който Райм не ѝ бе позволил да отвори, когато ѝ обясняваше как да намери компактдисковете.

Криминологът запази мълчание за момент, задъхан от физическото напрежение.

-      Подхвърлените улики изгоряха - напомни им той. - Няма как да разберем къде ще е следващото престъпление, така че трябва да открием скривалището му.

-      Мислиш ли, че ще успеем? - попита Селито.

„Имаме ли друг избор?“ - помисли си Райм, но не отговори.

Банкс дотича по стълбите. Още преди той да влезе в спал­нята, Райм извика:

-      Какво казаха? Казвай. Бързо!