Kolekcionerut na kosti

-      Това е хоросан. А другото е червен пясъчник - определи Райм. - От обществена сграда е, като кметството, строено през 1812. Само фасадата е от мрамор, останалата част е пясъчник. Строили са така за икономия. Е, правили са го, та парите, спес­тени от мрамора, да потънат в нечий джоб. Какво друго има­ме? Пепелта. Да видим с какво е извършен палежът.

Купър пусна проба от пепелта в хроматографския апа­рат. Загледа се в графиката, която се появи на екрана.

Бензинът съдържа оцветители и добавки, поставени от производителя, който може да бъде определен точно, ако го­ривото не е смесено с други видове бензин в колонката на бензиностанцията. Купър съобщи, че профилът съвпада точ­но с продукта на „Газ ексчейндж“.

Банкс грабна „Жълтите страници“ и ги разлисти:

-      В Манхатън има шест бензиностанции на „Газ екс­чейндж“. Три в центъра. Една на Шесто авеню и „Хюстън стрийт“. Една на „Деланси стрийт“ и източна Петстотин и трета. И една на Деветнадесета и Осмо авеню.

-      Деветнадесета е много на север - каза Райм. Поглед­на таблицата. - В източната или в западната част на града да търсим?

„Бакалии, бензиностанции...“

На вратата изведнъж изникна висок силует.

-      Още ли съм поканен? - попита Фредерик Делрей.

-      Зависи. Носиш ли подаръци?

Агентът размаха папка с емблемата на ФБР:

-      Цяла торба.

-      Някой не те ли е научил да чукаш, преди да влезеш, Делрей? - скастри го Селито.

-      Лош навик, какво да правя?

-      Хайде - каза Райм. - Какви са резултатите?

-      Не са много ясни. Хич не ми се връзват с нашия чо­век. Но какво ли знам аз.

Делрей заби поглед в доклада. Вдиг­на очи и погледна Райм:

-      Между другото Тони Фалко от лабораторията ти пра­ща много поздрави. Това веществено доказателство, което намерихте, се оказа златно фолио. Вероятно от шестдесет до осемдесетгодишно. Фалко откри няколко целулозни влакна, затова смята, че е от книга.

-      Разбира ce! Позлатена корица - възкликна Райм.

-      Откри и следи от мастило. Каза, цитирам: „Не е не­съвместимо с мастилото, използвано в печатите на Ню­йоркската градска библиотека.“ Ама че смешно говори.

-      Книга от библиотека - промърмори Райм.

-      Книга от библиотека с червена кожена подвързия - допълни Сакс.

-      Точно така! - изкрещя Райм. - Парченцата червена кожа. Не са от ръкавица, а от книга, която убиецът носи със себе си. Неговата библия.

-      Библията ли? - учуди се Делрей. - Да не е някой рели­гиозен фанатик?

-      Не Библията, Фред. Обади се в библиотеката, Банкс. Може би така си е изтъркал обувките - в читалнята. Знам, че предположението ми не е много обосновано, но нямаме мно­го възможности. Искам списък на откраднатите антикварни книги от манхатънските библиотеки през последната година.

-      Дадено - отвърна младият детектив и веднага се зае да издирва директора на библиотеката.

След половин час факсът избръмча и изплю два листа. Том ги взе.

-      Уха, читателите в този град май имат доста лепкави пръсти.

Показа листовете на Райм.

През последните дванадесет месеца от обществените биб­лиотеки бяха изчезнали осемдесет и четири книги на пет и повече години, тридесет и пет в Манхатън.

Райм зачете списъка: Дикенс, Остин, Хемингуей, Драйзер... Книги за музика, философия, вино, литературна крити­ка, приказки. Стойността им бе изненадващо ниска - по двадесет-тридесет долара. Райм предположи, че никоя от тях не е първо издание, но крадците са си мислели, че имат антикварна стойност.

Продължи да чете.

„Нищо, нищо. Може би...“

И тогава го видя.

„Престъпност в стария Ню Йорк“ от Ричард Уайъл Стивънс, издание на „Баунтифул прес“ от 1919. Беше оценена на шестдесет и пет долара. Открадната от клона на „Деланси стрийт“ преди девет месеца. 12,5X17, 5 см, с червена велурена подвързия, с позлатени ръбове на страниците.

-      Искам един екземпляр - каза възбудено Райм. Не ме интересува откъде ще го вземете. Някой да иде в библиоте­ката на Конгреса, ако трябва.

-      Аз ще се погрижа - каза Делрей.

„Бакалии, бензиностанции, библиотека...“

Време беше да действат. Имаха на разположение триста души - полицаи, барети, федерални агенти - но те бяха нищожно малко, ако трябваше да претърсват целия център на Ню Йорк.

Райм погледна таблицата.

„В Уест Вилидж ли живееш? - помисли си той. - За да ни заблудиш ли купи бензина и открадна книгата от Ийстсайд? Или там живееш? Колко си умен? Не, не „колко си умен“, а „за колко умен се мислиш“? Доколко си бил уверен, че няма да открием тези миниатюрни частици, които господин JIo- кар твърди, че си оставил?“

Райм нареди:

-      Заемете се с долен Ийстсайд. Забравете Уест Вилидж. Всички да отидат там - баретите на Бо и твоите агенти, Фред. Ето какво ще търсите: голяма постройка във федерален стил, на около сто години, с фасада от розов мрамор, отзад - чер­вен пясъчник. Може да е била богаташки дом или обществе­на постройка. С гараж или хангар за файтони. През послед­ните седмици са влизали и излизали „Форд Таурус“ и такси. По-често - през последните няколко дни.

Той погледна Сакс.

„Да забравиш мъртвите...“