Kolekcionerut na kosti

Селито и Делрей вдигнаха хората си на крак.

-      И аз отивам - каза Сакс.

-      Не съм очаквал да направиш друго.

Когато външната врата се тръшна след тях, Райм про­шепна:

-      С пълна газ, Сакс. С пълна газ.

31.

Три коли с по двама полицаи обикаляха улиците на до­лен Ийстсайд.

След малко се появиха още два файтона... седана. Без отличителни знаци, но отдалеч си личеше, че са полицейски.

Знаеше, че затягат обръча, разбираше, че е само въпрос на време да намерят скривалището му, но остана удивен, че са тол­кова близо. Особено се разтревожи, когато ченгетата спряха, за да огледат един сребрист „Таурус“, паркиран на „Канал стрийт“ .

Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по- рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!

Едно от ченгетата се загледа в таксито му.

Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други такси­та. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.

Малката Маги вдигна очи към него.

Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшу­мя.

Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в пог­леда на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е напра­вил с нея и майка ѝ. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Ис­тината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.

Не, не можеше да ѝ се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.

Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата ѝ.

-      Мама! - проплака тя. - Искам при мама.

Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатния череп. Крехките ръчички.

Тя се разпищя като полицейска сирена.

Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръ­ката си над главата ѝ. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж „Кромкот“), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ - Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)

Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в об­ширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по сте­ните на коридора - работници, ококорени жени и деца. Наос­три уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.

Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.

Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на плат­ноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.

Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кос­ти. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.

А може би усещаше някаква назряваща трагедия.

След няколко минути виковете на Маги престанаха и отс­тъпила място на звуците на стария град: рева на парни мавдшад, звъна на камбани, изстрели и тропане на копита по паветата.

Забравил полицаите, които бяха по петите му, Колекционе­ра продължи да гледа през прозореца. Забрави и Маги, наблю­даваше само призрачната фигура, която вървеше по улицата.

„Тогава и сега.“

Погледът му остана вперен навън през прозореца, в едно отминало време. Затова не забеляза, че помиярите се вмък­наха през вратата, която бе оставил открехната. Те го пог­леднаха, спряха за момент на вратата на салона, после се обър­наха и тихо се запромъкваха към задната част на къщата.

С вдигнати муцуни, с наострени уши те внимателно изу­чаваха непознатото място. Особено ги заинтригува тихото скимтене, което идваше някъде изпод земята.

Толкова бяха отчаяни, че дори Братята Харди се разделиха.

Бединг обикаляше пет-шест улици около „Деланси стрийт“, Сол - малко по на юг. Селито и Банкс също имаха райони за претърсване, а неколкостотинте полицаи, барети и федерални агенти чукаха от врата на врата и разпитваха за дребен мъж, плач на малко дете, сребрист „Таурус“ и изоста­вена стара къща във федерален стил с фасада от розов мра­мор и задни стени от пясъчник.