Kolekcionerut na kosti

-      Само едно ще ти кажа - промърмори детективът, - говорих с Полинг. Перети е бесен, че действаме без негово знание и ако - не, когато - шефовете научат, че патрулиращ полицай обработва улики, ще си имаме дяволски много неп­риятности.

-      Може би - каза тихо Райм, като гледаше досието на убиеца върху окачения на стената постер, - но имам чувство­то, че това ще е най-малката ни неприятност днес.

И отпусна уморената си глава върху меката възглавница.

7.

Комбито се понесе с пълна скорост към мрачните не­бостъргачи на „Уолстрийт“ в централен Ню Йорк.

Амелия Сакс потропваше нервно по волана с пръстите си с изгризани нокти. Опитваше се да си представи къде може да е затворена Ти Джей Колфакс. Да се открие же­ната, ѝ се струваше безнадеждно начинание, финансовият район никога не ѝ се беше струвал толкова огромен: пълен с улички, с тъмни ходници, входове, постройки със зейна­ли черни прозорци...

Колко много места да скриеш заложник.

Спомни си ръката, стърчаща от гроба при железопът­ната линия. Пръстенът с диамант, нахлузен върху кървава­та кост. Този тип бижу бе познат на Сакс. Наричаше го „пръстен на утехата“ - пръстени, каквито си купуват бога­тите момичета. Какъвто щеше да си купи и тя, ако беше богата.

Продължи на юг, покрай разносвачи с велосипеди и так­сита.

Дори в този ярък следобед, под изгарящото слънце, тази част на града изглеждаше зловещо. Сградите хвърляха приз­рачни сенки и стените им бяха на тъмни петна като от засъх­нала кръв.

Сакс взе поредния завой с шестдесет километра в час, гумите изсвистяха по асфалта. Натисна газта, за да стигне отново деветдесет.

Чудесна машина. Реши да провери как ще се държи при сто и десет.

Преди години като ученичка, когато баща ѝ спеше (обик­новено работеше от три до единадесет), тя взимаше ключо­вете от камарото и казваше на майка си Роуз, че отива на пазар; питаше я дали ще иска нещо от месарницата във Форт Хамилтън. И преди майка ѝ да каже: „Не, но защо не вземеш влака, недей да караш“, момичето вече бе изчезнало, отпрашило с колата на запад.

След като се върнеше, след три часа и без покупки, Ейми се промъкваше тихо по стълбите, за да не се сблъска с ядосаната си майка, която в подобни случаи за нейно забав­ление ѝ изнасяше цяла лекция за опасността от забременява­не и как щяла да провали бляскавото си бъдеще на фотомодел. И когато най-накрая възрастната жена разбра, че дъще­ря ѝ не ходи по мъже, а излиза само за да кара по магистра­лите на Лонг Айланд със сто и петдесет километра в час, тя със същия тон започна да ѝ изнася лекции как ще обезобрази хубавото си лице при някоя катастрофа и ще провали бляс­кавото си бъдеще на фотомодел.

Нещата се влошиха още повече, когато Амелия си изва­ди шофьорска книжка.

Тя се промъкна между два паркирани един до друг ками­она, надявайки се, че нито шофьорът на единия, нито пътуващи­ят в другия ще решат да отворят вратата си точно в този мо­мент. Изсвири доволно с уста, когато успя да мине помежду им.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Лон Селито замислено почесваше пълното си лице с дебе­лите си пръсти и не обръщаше никакво внимание на шофира­нето на Сакс. Говореше с партньора си за случая като счетово­дител, който обсъжда балансите на фирмата. Колкото до Банкс, той вече не гледаше страстно очите и устните на Амелия, а постоянно хвърляше загрижени погледи към километража.

Завиха рязко по Бруклинския мост. Сакс отново се замис­ли за отвлечената жена. Потрепвайки по кормилото, тя си пред­стави какви дълги, изящни нокти трябва да има Ти Джей. Ви­дението на стърчащата от гроба ръка, подобна на забоден бре­зов клон, не излизаше от съзнанието ѝ. Нито кървавата кост.

-      Много е странен - внезапно заговори Сакс, за да про­мени хода на мислите си.

-      Кой? - попита Селито.

-      Райм.

-      И още как - добави Банкс. - Прилича на брат близнак на Хауард Хюс⁹¹.

-      Да, и мен ме изненада - призна по-възрастният детек­тив. - Не изглеждаше много добре. Беше хубав мъж. Но на­ли знаете. След всичко, което е преживял. Как са ви пуснали в патрула с това каране, Сакс?

-      Като ме назначаваха, никой не ме е питал, просто ме разпределиха.

„Точно както вие преди малко.“

-      Наистина ли е толкова добър?

-      Райм ли? Още по-добър. Повечето криминолози в Ню Йорк разследват по двеста случая на година. Най-добрите. Райм работеше двойно. Дори когато оглавяваше ЦСО. Вземете Пе- рети, способен човек е, но излиза от кабинета си веднъж на две седмици, при това се занимава само със случаи, отразява­ни от пресата. Това да си остане между нас, полицай.

-      Слушам.

-      Райм се занимаваше сам със сцените на убийствата. А когато не работеше по някой случай, просто излизаше и оби­каляше из града.

-      Защо?

-      Просто се разхождаше. Оглеждаше. Ходеше с кило­метри. Из целия град. Купуваше разни неща, намираше дру­ги, събираше.

-      Какви неща?