Kolekcionerut na kosti

Купър взе пинсети с порцеланови накрайници и хвана с тях камъчето. Сложи си предпазни очила и облъчи парчето скала със светлината от един „Полилайт“, генератор с голе­мината на акумулатор за кола с прикачена светлинна тръба.

-      Нищо - каза Купър.

-      ВМО?

Вакуумно-металното отлагане е кадилакът на методите за установяване на скрити отпечатъци върху непорести по­върхности. Представлява разпрашаване на злато или цинк под вакуум в камера, в която е изследваният обект. Метал­ните частици полепват по скрития отпечатък и неравности­те върху повърхността започват да личат много ясно.

Но Купър не си бе взел ВМО-апарат.

-      С какво разполагаш? - попита недоволно Райм.

-      Судан-блак, стабилизиран механичен проявител, йо­ден разтвор, амидо-блак, генциан-виолет, магна-бръш⁷¹.

Беше взел също нинхидрин, за откриване на отпечатъ­ци върху порести повърхности, и „Супер глю“, за меки. Райм си спомни новината, която разтърси криминологичната об­щност преди няколко години: един техник от криминоло­гичната лаборатория на Американската армия в Япония за­лепил счупения си фотоапарат със „Супер глю“ и с изнена­да установил, че изпаренията от лепилото проявяват отпе­чатъци от пръсти много по-добре от известните дотогава реактиви.

Този метод използва и Купър. Постави с помощта на пинсетите камъка в една затворена стъклена кутия, след което капна малко лепило върху нагорещена плочка в същия съд. След няколко минути извади камъка.

-      Открихме нещо - заяви.

Посипа камъчето с прахообразен реактив, флуоресциращ след облъчване с УВ лъчи, и насочи светлинната тръба на „Полилайт“-апарата. Върху скалното парченце се появи ясен отпечатък. Точно по-средата. Купър го снима с „Полароид“ CU-5. Показа снимката на Райм.

-      Приближи я - нареди Райм и се взря. - Да! Убиецът е въртял камъчето в ръка.

Отпечатъците от въртене, когато пръстът опипва повър­хността на предмета, са различни от отпечатъците при хващане. Има малка разлика в следите от кожните гребенчета, но Райм я разпознаваше отлично.

-      И, вижте, какво е това? Тази чертичка.

Над отпечатъка се виждаше малка драскотина.

-      Прилича на...

-      Да - довърши Райм, - нейния нокът. Такива неща обик­новено не се откриват. Но сигурен съм, че убиецът е подх­върлил камъка, за да бъде намерен.

-      Защо му е да го прави?

След поредното доказателство, че никой друг не разбира не­щата с такава скорост като него, Райм обясни бързо:

-      Иска да ни каже две неща. Първо, да ни уведоми, че жертвата е жена, в случай че не направим връзката между убития тази сутрин и отвличането от летището.

-      Защо? - продължи да недоумява Банкс.

-      За да вдигне залога. Да ни разтревожи повече. Да ни даде да разберем, че животът на една жена виси на косъм. Той подрежда жертвите по важност. Както правим и ние, въпреки че не желаем да си го признаем.

Райм случайно погледна ръцете на Сакс. Изненада се, че такава красива жена има толкова грозни пръсти. Четири бя­ха залепени с дебели лепенки, на няколко други ноктите бяха изгризани до живеца. Единият бе оцапан със засъхнала кръв. Веждите ѝ бяха възпалени, от скубане, както предположи Райм. До едното ѝ ухо имаше драскотина. Всички саморазру- шителни навици наведнъж. Има толкова много да си причи­ниш вреда освен с хапчета и алкохол.

-      За второто, което иска да ни каже - обяви Райм, - вече ви предупредих. Той знае как се работи с улики. Пос­ланието му гласи: „Не си губете времето с обикновени ве­ществени доказателства. Няма да ви оставя никакви.“ Поне така си мисли той. Но ние ще открием нещо. Обзалагам се. - Изведнъж Райм се намръщи. - Картата! Дай ми картата, Том!

-      Каква карта? - изпелтечи Том.

-      Знаеш коя.

Том въздъхна:

-      Подскажи ми малко, Линкълн.

Райм погледна през прозореца, започна да размишлява на глас:

-      Подземното трасе на железницата, тунелите и тайни­те ходници на контрабандистите, азбестът - всичко това е старо. Той обича историческата част на Ню Йорк. Дай ми картата на „Рандъл“.

-      Къде е?

-      Сред документите за книгата ми, къде другаде?

Том се разрови из папките и измъкна фотокопие на кар­та на Манхатън:

-      Тази ли?

- Да, тази!

Картата бе изработена от „Рандъл сървей“ през 1811 го­дина, за да подпомогне изработването на градоустройстве­ния план. Беше ориентирана хоризонтално: Батъри Парк (юг) - от лявата страна; Харлем (север) - отдясно. Гледан така, островът приличаше на скачащо куче, готово да захапе.

-      Закачи я там. Ха така.

Прислужникът се зае с работата.

-      Том - каза Райм, - ще ти дадем чин. Дай му някоя значка, Лон.

-      Стига, Линкълн.

-      Нужен си ни. Хайде. Нали винаги си мечтал да бъдеш Сам Спейд или Коджак?

-      Само Джуди Гарланд.

-      Джесика Флечер тогава! Ще водиш досието. Хайде, извади най-сетне този Мон Блан от джоба си.

Младежът завъртя очи, извади писалката „Паркер“ от джоба си и измъкна един прашен бележник от купчината кни­ги под една от масите.