Kolekcionerut na kosti

Райм лежеше разрошен, лицето му не беше вече черве­но, нито ръцете - бели. В стаята миришеше на изпражнения. Беше завит с чисти чаршафи и облечен с чиста пижама - зелена като костюма на Делрей.

-      Не съм виждала по-грозна пижама - каза Сакс. - От бившата ти жена е, нали?

-      Как позна? Подарък за рождения ми ден... Извинявай за уплахата.

Той внезапно ѝ се стори срамежлив и това я разтревожи. Сети се за баща си преди операцията в „Слоун-Кетьринг“, пре­ди да му сложат упойката, от която той така и не се събуди.

-      Да извинявам ли? - попита злобно тя. - Стига глупос­ти, Райм.

Той я погледа малко, след това каза:

-      Двамата ще се справите отлично.

-      Кои двама?

-      Ти и Лон. И Мел, разбира се. И Джим Полинг.

-      Какво имаш предвид?

-      Оттеглям се.

-      Какво?

-      Много напрежение ми дойде.

-      Не можеш да се откажеш. - Тя махна към таблица­та на гърба на постера с репродукцията на Моне. – Виж колко много научихме за Извършител 823. Толкова сме близо.

-      Вече не съм ви нужен. Трябва ви само малко късмет.

-      Късмет ли? Нужни бяха години, докато хванат Бънди. Ами убиеца от „Зодиак“? А Върколака?

-      В нашия случай има достатъчно информация. Сигур­ни сведения. Ще попаднете на някоя следа. Ще го хванете, Сакс. Това ще е лебедовата ти песен, преди да те прехвърлят във „Връзки с обществеността“. Имам чувството, че Извър­шител 823 става по-непредпазлив и може да го пипнат в цър­квата.

-      Изглеждаш много добре - излъга тя.

Райм се изсмя. После усмивката му увехна.

-      Много съм уморен. Боли ме. По дяволите, боли ме там, където лекарите биха казали, че е невъзможно да боли.

-      Аз в такива случаи дремвам малко.

Той се опита да се изсмее пренебрежително. Не ѝ харес­ваше да го гледа в такова състояние. Той се изкашля сухо и погледна раздразнено стимулатора, като че не му беше при- ятно да зависи от някаква си машинка.:

-      Сакс... вече няма да работим заедно. Исках само да ти пожелая успех в новата кариера, да ти кажа, че си направила добър избор.

-      Е, ще дойда да те видя, когато го опандизим.

-      Ще ми бъде приятно. Радвам се, че ти беше първият полицай на местопрестъплението вчера сутринта. Не бих ра­ботил с никой друг.

-      Аз...

-      Линкълн - каза непознат глас.

Сакс се обърна и видя някакъв мъж на вратата. Ново­дошлият огледа любопитно стаята.

-      Явно тук е било доста оживено.

-      О, докторе - поздрави го Райм и по лицето му се разля любезна усмивка, - заповядайте.

Лекарят влезе.

-      Получих съобщението на Том. Спешно било.

-      Това е доктор Уилиам Бъргър, а това - Амелия Сакс.

Сакс вече разбра, че Линкълн Райм я е забравил. Каквото и да имаше да ѝ казва (а чувстваше, че има още нещо, може би много неща, за казване), вече не беше важно. Тя излезе. Том, който чакаше в широкия коридор отвън, затвори вратата след нея и - както винаги галантен - ѝ направи път.

Сакс излезе в задушната нощ.

-      Извинете - каза някой наблизо.

Обърна се и видя Питър Тейлър, облегнат на едно гинково дърво.

-      Ще ми отделите ли една минутка?

Сакс тръгна до него по тротоара.

- Да?

Той се облегна на една каменна стена и неловко пригла­ди косата си назад. Сакс си спомни колко много мъже бе поставяла в неудобно положение само с една дума или с пог­лед. Помисли си, както много пъти: „Какво мощно оръжие е красотата.“

-      Вие сте му приятелка, нали? Имам предвид, че рабо­тите заедно с него, но ѝ същото време сте му и приятел.

-      Да. Предполагам.

-      Познавате ли този мъж, който току-що влезе?

-      Май се казва Бъргър. Лекар е.

-      Каза ли откъде е?

-      Не.

Тейлър вдигна очи към прозореца на Райм:

-      Чували ли сте за организацията „Лете“?

-      Не, а, чакайте... Това е група привърженици на евтаназията, нали?

Тейлър кимна:

-      Познавам лекарите на Линкълн и никога не съм чу­вал за Бъргър. Подозирам, че е от тях.

-      Какво?

„Все още смята да се свърже с тях...“

Ето за какво ставаше дума.

-      Той... говорил ли е сериозно за това преди?

-      О, да. - Тейлър въздъхна и вдигна поглед към мът- ното небе. - Да. - Погледна значката с името ѝ. - Полицай Сакс, загубил съм часове Да го разубеждавам. Дни. Но ра­ботя с паралитици от години и знам колко са упорити. Мо­же вас да послуша. Поговорете с него. Мислех си... Бихте ли могли?...

-      О, по дяволите, Райм - промърмори тя и се втурна обратно, преди лекарят да се доизкаже.

Размина се с Том точно когато затваряше вратата. Из­бута го:

-      Забравих си бележника.

-      Какво...?

-      Веднага си тръгвам.

-      Не трябва да го безпокоиш. Иска да остане насаме с лекаря си.

-      Няма да се забавя и секунда.

Преди Том да се усети, тя вече бе изкачила стълбите.

Болногледачът сигурно знаеше какво става вътре, защо­то се затича след нея, взимайки по три стъпала наведнъж. Тя обаче бе спечелила преднина и влезе при Райм, преди Том да успее да се качи.

Нахълта, за най-голяма изненада на Райм и лекаря, кой­то седеше със скръстени ръце до масата. Сакс затвори врата­та и заключи. Том започна да тропа. Бъргър се обърна към Сакс с искрено учудване.