Kolekcionerut na kosti

А ръцете му бяха бели като восък. Цялото му тяло, от магическия четвърти прешлен надолу, побледня. Кръвта на Райм, в отчаяния си опит да отиде там, където има нуж­да от нея, потече с пълна сила към тънките капиляри на мозъка му, разшири крехките кръвоносни съдове до спук­ване.

Заслепен от болката, Райм смътно видя как Том отмята завивките от леглото. Как Сакс се навежда над него с искре­на тревога в ясносините си очи. Последното, което видя, бе соколът, който хвръкна от перваза, уплашен от внезапната суматоха в стаята.

24.

Селито пръв грабна телефона.

-      Обадете се на „Бърза помощ“ - нареди Том. - После натиснете това копче. Автоматично набиране. Номерът на Пит Тейлър, специалиста по гръбначни травми.

Селито набра номера.

-      Някой да ми помогне! - закрещя Том.

Сакс бе най-близо. Кимна и пристъпи към Райм. Болногледачът бе хванал припадналия паралитик под мишници­те и се опитваше да го издърпа нагоре. Разтвори ризата и натисна бледите гърди.

-      Останалите, оставете ни сами.

Селито, Банкс и Купър се спогледаха, след което бързо напуснаха стаята. Селито затвори вратата.

Болногледачът извади една пластмасова кутийка. Имаше бутони и циферблати и беше свързана посредством проводни­ци към плосък диск, който Том постави върху гърдите на Райм.

-      Това е електрически стимулатор на диафрагмата. Ще поддържа дишането му.

Болногледачът включи апарата. После нахлузи ръкава на апарата за измерване на кръвно налягане върху снежнобялата ръка на Райм. Сакс си даде сметка, че по кожата на паралитика няма нито една бръчка. Беше на четиридесет, а тялото му бе като на двадесетгодишен.

-      Защо му е толкова червено лицето? Изглежда, сякаш всеки момент ще се пръсне.

-      Не само изглежда, ами и ще се пръсне - отвърна без­страстно Том; продължи с измерването на кръвното. - Дизрефлексия... При цялото напрежение днес, умствено и физи­ческо. Не е свикнал на такова натоварване.

-      Постоянно повтаряше, че е уморен.

-      Знам. А не му обърнах достатъчно внимание. Тихо. Да чуя пулса му.

Постави си слушалката и бавно започна да изпуска въз­духа, като гледаше манометъра. Ръцете му пипаха сигурно като на хирург.

-      По дяволите! Диастолично сто двадесет и пет. По дя­волите!

„Боже Господи - помисли си Сакс, - ще получи инсулт!“

Том кимна към една черна чанта:

-      Намери нифедипина. И извади една спринцовка.

Докато тя търсеше, Том смъкна панталоните на Райм, взе катетър, намаза го с вазелин и внимателно, но бързо го вкара в бледия пенис на паралитика.

-      Това е една от причините. Налягането в правото чер­во и пикочния мехур също може да доведе до такава криза. Днес пи повече от необходимото.

Сакс извади спринцовката.

-      Не знам как се прави инжекция.

-      Аз ще я направя. Мога ли да те помоля... ако нямаш нищо против? Да гледаш катетъра да не се прегъне.

-      Да, разбира се.

-      Искаш ли ръкавици?

Сакс надяна гумените ръкавици и хвана пениса на Райм с лявата си ръка, катетъра - с дясната. От ужасно дълго вре­ме не беше пипала мъж на такова място. Кожата бе мека и тя си помисли колко е странно центърът на мъжествеността да е толкова нежен.

Том умело инжектира лекарството.

-      Хайде, Линкълн...

В далечината прозвуча сирена.

-      Идват - каза Сакс, като погледна през прозореца.

-      Ако не го свестим сега, няма да могат да му помогнат с нищо.

-      След колко време ще подейства лекарството?

Том погледна бездиханния Райм:

-      Досега трябваше да е подействало. Но дозата е твър­де голяма и има опасност да изпадне в шок.

Болногледачът се наведе и вдигна единия клепач на бол­ния. Синята зеница бе мътна и безжизнена.

-      Не е добре. - Том отново измери налягането. - Сто и петдесет. Господи!

-      Това ще го убие! - възкликна Сакс.

-      О, това не е никакъв проблем.

-      Какво? - прошепна удивено Амелия Сакс.

-      Той няма нищо против да умре. - Том я погледна из­ненадано, сякаш смяташе, че това трябва да ѝ е ясно. - Прос­то не иска да остане по-парализиран, отколкото е в момента. - Болногледачът приготви нова спринцовка. - Веднъж вече бе на ръба на инсулта. Точно това го ужасява.

Том се наведе и инжектира още лекарство.

Сирената се чу по-близо, линейката изсвири и с клак­сон. Сигурно колите ѝ пречеха да мине и не бързаха да се отдръпнат - това бе едно от нещата в града, които разяряваха Сакс.

-      Можеш вече да извадиш катетъра.

Сакс внимателно измъкна тръбичката. Кимна към ре­зервоара с урина:

-      Да я...

Том се усмихна леко.

-      Това е моя работа.

Минаха още няколко минути. Линейката, изглежда, не напредваше поради задръстването. По-късно по високогово­рителя прогърмя нечий глас и сирената се приближи.

Райм внезапно се размърда. Леко поклати глава. После - по-силно. Червенината на лицето му поизчезна.

-      Линкълн, чуваш ли ме?

-      Том...

Райм затрепери. Том го покри с един чаршаф.

Сакс го погали по главата. Взе една кърпа и избърса че­лото му.