Kolekcionerut na kosti

-      Сакс! - изръмжа Райм.

-      Искам да поговорим.

-      За какво?

-      За теб.

-      По-късно.

-      Колко по-късно, Райм? - попита саркастично тя. - Ут­ре? Другата седмица?

-      Какво искаш да кажеш?

-      Искам да си запиша среща при теб, може би следва­щата сряда. Ще ти бъде ли удобно? Ще бъдеш ли „на разпо­ложение“?

-      Сакс...

-      Искам да поговорим. Насаме.

-      Не.

-      Тогава ще използвам по-груби мерки. - Сакс пристъ­пи към Бъргър. - Арестуван сте. По обвинение в съучастничество в самоубийство.

Белезниците щракнаха около китките на лекаря.

Сградата приличаше на църква.

Карол Ганц лежеше на пода в мазето. Само един сноп светлина падаше върху стената, осветявайки потъмняла икона на Исус и няколко мухлясали сцени от Библията. Насред стаята бяха поставени пет-шест малки столчета (за учениците от неделното училище, както предположи тя).

Все още беше с белезници и запушена уста. Похитителят я бе завързал с еднометрово въже за някаква тръба, която минаваше покрай стената.

На високата маса наблизо се виждаше горната част на масивна стъклена кана.

Ако успееше да я бутне на земята, можеше да среже въ­жето със стъклата. Масата изглеждаше извън обсега ѝ, но Карол все пак легна на земята и започна да пълзи към нея като гъсеница.

Сети се за Пами, когато беше бебе, как се търкаляше на леглото между нея и Рон; сети се за детето си, самичко в онова ужасно мазе, и започна да плаче.

„Пами, Мечо Пух, портмоне...“

За момент се отпусна на земята. Само за момент. Иска­ше ѝ се никога да не беше напускала Чикаго.

„Не, стига с тези мисли! Стига си се самосъжалявала! Точно така трябваше да направиш. Заради Рон. Заради себе си. Той щеше да се гордее с теб.“ - Кейт ѝ го беше повтаряла хиляди пъти и тя го вярваше.

Опита отново. Успя да приближи краката си по-близо до масата.

Беше изтощена, мислите ѝ - замъглени.

Гърлото ѝ бе пресъхнало, раздразнено от вонята на плесен.

Премести се малко по-напред и се отпусна на една страна, за да си поеме въздух. Не сваляше очи от масата. Задачата ѝ изглеждаше неизпълнима. „Каква полза има?“ - помисли си тя.

Какво ли си мислеше Пами сега?

„Мръсник - помисли си Карол. - Ще те убия заради то­ва, което ни причини.“

Присви очи, готова да продължи да пълзи, но загуби рав­новесие и се превъртя по гръб. Пое си дълбоко въздух; зна­еше какво ще се случи. Не! Със силно изпукване китката ѝ се счупи. Писъкът ѝ бе заглушен от тиксото. Причерня ѝ. Кога­то се съвзе след няколко минути, ужасно ѝ се гадеше.

Не, не, не!... Ако повърне със запушена уста, ще се задуши.

„Овладей се! Овладей се. Хайде. Можеш. Ето...“

Стомахът ѝ се сви. После пак.

„Не! Овладей се.“

Усети стомашните сокове в гърлото си.

„Овладей се... Овладей се...“

И успя. Като дишаше през носа, като мислеше за Кейт, за Еди, за Пами, за жълтата раница със скъпоценните си при­добивки. Представи си я да се върти във въздуха под всякак­ви ъгли. Целият ѝ живот бе там. Новият ѝ живот.

„Рон, заради теб дойдох тук...“

Тя затвори очи.

„Дишай дълбоко.“

Накрая гаденето престана. След малко се почувства по-добре и въпреки че ѝ потекоха сълзи от болка, продължи да пълзи към масата; още една педя. Две.

Главата ѝ се блъсна в крака на масата. Успя само да го докосне, но можеше да се придвижи по-напред. Започна да мята глава и да удря силно дървото. Каната затрака, започна да се мести към ръба. Карол вдигна очи.

Краят на каната се показваше вече над ръба на масата. Карол с все сила ритна крака ѝ.

Не! Избута я извън обсега си. Каната се поклати и оста­на отгоре. Карол се напрегна да пропълзи още, но въжето не ѝ позволи.

„По дяволите. По дяволите!“

Докато гледаше безпомощно мътното стъкло, тя си да­де сметка, че каната е пълна с течност и нещо плува в нея. Какво бе това?

Тя пропълзя малко назад и се вгледа в каната.

Вътре имаше нещо като електрическа крушка. Не, не цяла крушка, само жичката и фасонката. От фасонката тръг­ваше някаква жица, която излизаше от каната и бе свързана с един от онези часовникови механизми, които включват и изключват лампите вкъщи, когато собственикът е на почив­ка. Цялата система приличаше на...

На бомба! Сега Карол усети миризмата на бензин.

„Не, не...“

Тя запълзя с все сили по-далече от масата. До стената има­ше шкаф. Той можеше да ѝ предостави някаква защита. Карол повдигна крака. Това движение отново я изкара от равновесие и тя с ужас усети, че отново ще падне по гръб. „О, не, стига...“ Успя да запази нестабилното равновесие, олюля се, докато се опитваше да разпредели тежестта си, но после отново се накло­ни и се стовари върху счупената си китка. Проряза я жестока болка; после, за нейно щастие, изпадна в безсъзнание.

25.

-      Няма начин, Райм. Няма да стане.

Бъргър изглеждаше смутен. Райм предположи, че в прак­тиката си лекарят се е сблъсквал с всякакви истерични изблици. Основният проблем на Бъргър го създаваше не този, кой­то е решил да умре, а онези, които искат той да остане жив.

Том издумка по вратата.

-      Всичко е наред, Том - извика Райм. - Остави ни.

После се обърна към Сакс:

-      Нали вече се сбогувахме? Недей да разваляш добрия край.