Kolekcionerut na kosti

По стълбите отекнаха стъпки и на вратата се появиха двама едри санитари. Втурнаха се в стаята, измериха кръвното на паралитика и провериха диафрагмения стимулатор. Малко след тях дотича и доктор Питър Тейлър.

-      Питър - каза Том, - получи дизрефлексия.

-      Какво е кръвното?

-      Спада, но беше много високо. Достигна сто и петдесет.

Лекарят се намръщи.

Том представи Тейлър на санитарите. Те посрещнаха спе­циалиста с облекчение и му отстъпиха място до леглото.

-      Докторе... - промълви Райм.

-      Я да видим очите.

Тейлър насочи фенерче към зениците на Райм. Сакс следе­ше лицето на лекаря; не ѝ хареса намръщеното му изражение.

-      Не ми трябва стимулаторът - прошепна Райм.

-      На теб или на дробовете ти? - попита троснато лека­рят. - Защо не го оставим да поработи още малко? Само до­като разберем какво е състоянието ти.

Обърна се към Сакс:

-      Бихте ли изчакали навън?

Тейлър се наведе и Райм забеляза капчиците пот по че­лото му.

Лекарят вдигна единия му клепач и се вгледа в лявата зеница, после в дясната. Измери отново кръвното му.

-      Приближава се към нормалното. Как е урината?

-      Литър и сто.

Тейлър се намръщи:

-      От небрежност ли е толкова много? Или от прекале­но много пиене?

Райм му отвърна също толкова намръщено:

-      Малко се бяхме отнесли, докторе. Имаме доста рабо­та тази нощ.

Тейлър кимна, после огледа стаята изненадан, като че някой бе вмъкнал всички апарати зад гърба му.

-      Какви са тези неща?

-      Върнаха ме на работа.

Тейлър се усмихна:

-      Време беше. От месеци те карам да се захванеш с не­що. Какво е положението с правото черво?

-      Не е изпразвано от дванадесет, може би четиринаде­сет часа - отвърна Том.

-      Голямо нехайство от твоя страна - упрекна го Тей­лър.

-      Не е виновен той - каза Райм. - Тук цял ден гъмжи от хора.

-      Да не чувам извинения.

Такъв си беше доктор Тейлър. Никога не говореше със заобикалки, винаги бе прям с пациентите си.

-      Хайде да свършим и тази работа.

Лекарят си сложи гумени ръкавици, наведе се над Райм и започна да мачка корема му, за да раздвижи мързеливите черва. Том вдигна чаршафите и пъхна подлогата. След мал­ко всичко бе готово и Том избърса шефа си.

-      Надявам се да си се отказал от онези глупости - каза неочаквано Тейлър.

„Онези глупости“ ли?“

Имаше предвид самоубийството. Райм хвърли кратък поглед на Том.

-      Не съм мислил за това от известно време.

-      Добре. - Тейлър погледна уредите и инструментите върху масата. - Така трябва. Може в полицията отново да те назначат.

-      Не вярвам да издържа изпита по физическо.

-      Как е главата?

-      Бих описал чувството като „десетина парни чука“. Вра­тът също ме боли. Днес на два пъти получавам силни прис­тъпи.

Тейлър отиде зад него и опипа гръбначния му стълб на мястото, където (поне така си мислеше Райм) се намираха белезите от операциите, които бе преживял през последните години. Лекарят започна да го масажира внимателно; болки­те във врата и раменете постепенно изчезнаха.

Пръстите на Тейлър спряха, както предположи Райм, на четвъртия шиен прешлен.

„Космически кораб, камион...“

-      Някой ден медицината ще е способна да лекува и това - каза лекарят. - Някой ден тази травма ще се лекува със същата лекота, както счупен крак. Мен слушай. Сигурен съм.

След петнадесет минути Питър Тейлър слезе при поли­цаите.

-      Добре ли е? - попита загрижено Амелия Сакс.

-      Кръвното налягане спадна. Нуждае се от почивка.

Лекарят, набит човек, внезапно си даде сметка, че пред него стои много хубава жена. Той приглади оредялата си про­шарена коса и огледа стройното ѝ тяло от глава до пети. След това погледът му се премести на полицейските коли около, къщата и той попита:

-      По какво разследване ви помага?

Селито си замълча, както би направил всеки детектив, щом някой цивилен му зададе такъв въпрос, но Сакс пред­положи, че лекарят и Райм са достатъчно близки, и отвър­на:

-      Чухте ли за отвличанията?

-      Шофьорът на такси ли? По новините само за него говорят. Добре е за Линкълн. Работата ще му се отрази чу­десно. В момента са му нужни приятели и цел в живота.

Том се показа на горния етаж:

-      Той ти благодари, Пит. Е, не каза „благодаря“. Но вътрешно ти е благодарен. Нали го знаеш?

-      Нека бъдем честни - каза Тейлър, като сниши глас. - Още ли смята да се свърже с тях?

И когато болногледачът отвърна: „Не, отказа се“, нещо в гласа на Том подсказа на Сакс, че лъже. За каквото и да ставаше дума.

„Смята да се свърже с тях...“

Във всеки случай Тейлър май също не повярва.

-      Ще дойда утре, да видя как е.

Том отвърна, че ще му е благодарен. Тейлър нарами чан­тата си и си тръгна. Болногледачът махна на Селито:

-      Иска да ви види за минутка.

Детективът се качи бързо. Влезе в стаята; след няколко минути двамата с Том се появиха отново. Селито погледна със сериозно изражение Сакс:

-      Твой ред е.

И кимна към стълбите.