Kolekcionerut na kosti

-      Разбира се, Сакс. Може да го е купил в Уайтплейнс, до­като е крал колата. Или в Кливланд, докато е гостувал на май­ка си. Виж, има един момент, в който престъпниците започват да се чувстват сигурни и престават да прикриват следите си. По-глупавите и мързеливите например хвърлят оръжието на убийството в контейнера зад дома си. По-умните го подхвърлят в някоя кофа в Хел Гейт. Блестящите престъпници се промък­ват в някоя фабрика, за да разтопят пистолета при пет хиляди градуса в доменна пещ. Да, нашият убиец е умен. Но е и като всички останали. И той си има слабости. Сигурен съм, че си мисли, че няма да имаме време да се занимаваме с жилището му, защото ще се съсредоточим само върху подхвърлените ули­ки. И, разбира се, страшно много греши. Точно така ще го раз­крием. Хайде сега да погледнем по-отблизо бърлогата му. Мел, има ли някакви следи по дрехите на последната жертва?

Водата бе измила абсолютно всичко от дрехите на Уилиам Евърет.

- Каза, че са се били с жертвата, нали Сакс?

-      Не е била кой знае каква борба. Евърет го е хванал за ризата.

Райм цъкна с език:

-      Сигурно съм много уморен. Ако се бях сетил, щях да те накарам да изчегърташ калта под ноктите му. Дори да е бил под водата, там може да е останало...

-      Ето - каза тя и извади две малки найлонови пликчета.

-      Изчегъртала си му ноктите?

Тя кимна.

-      А защо пликчетата са две?

Тя взе всяко в отделна ръка:

-      Лява и дясна ръка.

Мел Купър избухна в смях:

-      Дори ти, Линкълн, не си се сетил да събереш поотдел­но калта от ноктите на двете ръце. Страхотно хрумване.

-      Разделното остъргване под ноктите може и да има някакво криминологично значение... - промърмори Райм,

-      Ха! - каза Купър през смях. - Значи, смята идеята ти за блестяща и съжалява, че не е хрумнала първо на него.

Техникът огледа материала от ноктите:

-      Има частици от тухли.

-      Около тръбата нямаше никакви тухли - каза Сакс.

-      По частиците има нещо полепнало. Не мога да опре­деля какво.

-      Не може ли да са от обора? - попита Банкс. - Там беше пълно с тухли, нали така?

-      Частиците от тухли да са резултат от действията на Ани Окли³¹¹? - Райм посочи с глава Сакс. - Не, не забравяй, че когато тя е показвала уменията си, престъпникът вече не е бил там. Мел, искам да погледна по-добре тези частици. През микроскопа. Възможно ли е?

Купър погледна компютъра на Райм.

-      Ще видя какво мога да направя.

Включи проводника в изхода за видеокамера на микрос­копа и го свърза със своя компютър. После извади друг про­водник, по-дълъг. Свърза двата компютъра и прехвърли ня­каква програма върху този на Райм. След пет минути Райм бе в състояние да гледа същото, което и Купър.

Криминологът разгледа частиците. Изсмя се високо:

-      Сам се издаде. Виждате ли тези бели топченца по час­тиците от тухли?

-      От какво са? - попита Селито.

-      Прилича на лепило - предположи Купър.

-      Точно това е. От четка за кучета. Престъпниците ги използват, за да почистват дрехите си от улики. Но има и обратен ефект. Парченца от лепилото са полепнали по дре­хите му. Сега знаем, че частиците от тухли са от къщата му. Останали са полепнали по дрехите заедно с лепилото, докато Евърет не ги е остъргал с ноктите си.

-      Тухлите говорят ли ти нещо? - попита Сакс.

-      Стари са. И скъпи - евтините тухли са по-порести, защото глината се меси с машина. Предполагам, че къща­та му е или бивша обществена постройка, или е принадле­жала на някой богаташ. Поне на сто години е. Ако не и по-­стара.

- А, ето - обади се Купър. - Прилича на парченце от ръкавица. Ако ръкавиците му продължат да се разпадат с такава скорост, скоро ще видим и отпечатъците от пръс­тите му.

Мониторът на Райм примигна и на него се появи миниатюрно парче кожа.

-      Има нещо странно - отбеляза Купър.

-      Не е червена - каза Райм - като предишните парчен­ца. Тази кожа е черна. Пусни я на микроспектрофотометъра.

Купър проведе изследването и чукна по монитора си:

-      Кожа е. Но боята е различна. Може би е избеляла.

Райм проточи глава напред, взря се в парченцата, но из­веднъж разбра, че го е загазил. Много.

-      Хей, какво ти е? - извика Сакс.

Райм не отговори. Вратът и долната му челюст започ­наха да треперят. От безжизнения му гръбначен стълб към главата пропълзяха тръпки. После - като че някой внезап­но бе включил печка - престана да му е студено и по лицето му рукна пот.

-      Том! - прошепна той. - Том, зле ми е.

Едва си пое въздух, адска болка проряза черепа му. Стисна зъби, започна да мята глава, само и само жестока­та криза да спре. Но нищо не помагаше. Притъмня му. Бол­ката бе толкова силна, че му се щеше да избяга, да скочи на краката си, които не се бяха помръдвали от години, и да побегне.

-      Линкълн! - изкрещя Селито.

-      Вижте лицето му - промълви Сакс. - Колко е червено!