Kolekcionerut na kosti

-      Не можеш да го направиш.

Кой ли ѝ беше пуснал мухата? Сигурно Пит Тейлър. Раз­брал е, че двамата с Том лъжат.

Очите на Сакс се спряха върху трите предмета на ма­сата: брендито, хапчетата и найлоновия плик. И гумената лента, подобна на онези, които все още носеше на обувки­те си. (Колко пъти, след като Райм се върнеше вкъщи от някое местопрестъпление, Блейн поглеждаше ужасена гу­мените ленти върху обувките му и казваше: „Всички ще си помислят, че съпругът ми няма пари за нови обувки и връз­ва подметките си, за да не паднат. Не бъди разсеян, Лин­кълн!“)

-      Сакс, свали белезниците на лекаря. И ме остави на мира, ако обичаш.

Тя се изсмя дрезгаво:

-      Съжалявам. В Ню Йорк това се смята за престъпле­ние. Могат да го съдят за опит за убийство.

-      Просто разговарях с пациента - каза Бъргър.

-      Затова ще ви предявят само обвинение в опит за убий­ство. Може би трябва да публикуват името ви в криминалната хроника.

-      Линкълн - каза уплашено Бъргър. - Не мога...

-      Няма страшно, ще се разберем - успокои го Райм. - Сакс, моля те.

Тя стоеше разкрачена, поставила заплашително ръце на кръста.

-      Хайде - заповяда на лекаря.

-      Сакс, нямаш представа колко е важно това за мен.

-      Няма да ти позволя да се самоубиеш. .

-      Да ми позволиш ли? Да ми позволиш? И от къде на къде трябва да искам разрешение от теб?

-      Госпожице... Полицай Сакс - започна Бъргър, - решението е негово и е взето в пълно съзнание. Линкълн знае повече от всички останали пациенти.

-      Пациенти ли? Искате да кажете жертви.

-      Сакс! - промълви Райм, като се опитваше да не звучи отчаяно. - Нужни ми бяха години, докато намеря някого, кой­то да ми помогне.

-      Може би защото това, което си решил, не е правилно. Замислял ли си се някога над това? Защо точно сега, Райм? Точно по средата на разследването.

-      Ако получа нова криза или инсулт, може да загубя всяка способност за комуникация. Ще остана в съзнание че­тиридесет години, абсолютно неподвижен. И ако мозъкът ми още функционира, никой няма да се наеме да ме отърве от страданията ми. Сега поне мога да кажа какво искам.

-      Ама защо?

-      Защо не? Кажи ми. Защо не?

-      Ами... - Аргументите против самоубийството бяха тол­кова явни, че тя изпита затруднения да ги изкаже. - Защото...

-      Защо, Сакс?

-      Защото това е постъпка на страхливец.

Райм се изсмя.

-      Наемаш ли се да спориш на тази тема, Сакс? Хайде, защити мнението си. „Страхливец“, казваш. Напомня ми за сър Томас Браун, който казва: „Когато животът е по-ужасен от смър­тта, тогава наистина си струва да живееш.“ Смелост пред лице­то на непоносими страдания... Класически аргумент в полза на живота. Ако е вярно, защо да даваме упойка на пациентите при операция? Защо да произвеждаме аспирин? Защо да лекуваме счупените крайници. Защо да предписваме обезболяващи? Из­винявай, но не виждам нищо хубаво в болката.

-      Ама теб не те боли.

-      А как ще определиш кое е болка, Сакс? Липсата на сетивност не е ли също болка?

-      Можеш да си полезен на хората. Виж колко много неща знаеш. Криминология, история...

-      А, аргументът за обществената полза. Много е разп­ространен.

Райм погледна Бъргър, но лекарят запази мълчание. Ин­тересът му явно бе насочен към прешлена на масата. Вдигна го и го завъртя в заключените си с белезници ръце. Райм си спомни, че преди е работил като ортопед. Обърна се отново към Сакс:

-      Кой е казал, че човек трябва да върши нещо полезно за обществото? Освен това аз мога да причиня и някаква вреда. Някакво зло, на околните или на себе си.

-      Такъв е животът.

Райм се усмихна.

-      Само че аз избрах смъртта, не живота.

Сакс се размърда неловко, като че мислеше усилено.

-      Ами... просто смъртта не е естествена. Животът е ес­тествен.

-      Така ли? Фройд не би се съгласил. Той се отказва от принципа на удоволствието и започва да говори за друга си­ла - нееротична агресия, както я нарича. Сила, която се стре­ми да разтрогне връзките, които си създаваме в живота. Соб­ственото ни разрушение също е природна сила. Всичко уми­ра, какво по-естествено от това?

Сакс отново се занеса яростно.

-      Добре - каза тя. - Животът ти е труден. Но си мис­лех... че ти обичаш предизвикателствата.

-      Предизвикателства ли? Нека ти кажа за моите пре­дизвикателства. Една година бях на изкуствен бял дроб. Виж­даш ли белега от трахеотомия на гърлото ми? Е, с упорити упражнения и голяма воля успях да се откача от апарата. В интерес на истината, малко хора могат да се похвалят с таки­ва мощни бели дробове като моите. Това е пример за учебни­ците по медицина, Сакс. Това ми отне осем месеца. Разби­раш ли какво искам да ти кажа? Осем месеца само за да възстановя един основен жизнен процес. Не ти говоря за уме­ния като рисуване или свирене на цигулка. Осем месеца само за да се науча да дишам.

-      Но положението ти може да се подобри. След някоя година може да открият лечение.

-      Не. Нито след една, нито след десет години.

-      Не можеш да бъдеш сигурен. Сигурно правят някакви изследвания...