— Да си проверявал напоследък нашето копие на Масачусетския псалтир?
Ужасната мисъл се беше появила горе, в хранилището, а тук, в присъствието на редките издания, донесени от Монти, изведнъж се прояви под формата на този странен въпрос.
— Масачусетският псалтир ли? — подозрително го изгледа Чеймбърс. — Защо питаш? Нещо не е наред ли?
— Не, не. Просто ми хрумна, че от доста време не съм го поглеждал. Всъщност от години.
— Аз също. Но човек не може да ходи да проверява псалтира просто ей така. Нали знаеш, че се съхранява в раздела за национални богатства?
Кейлъб кимна. Той имаше право на достъп до абсолютно всички книги в хранилището, но псалтирът и още няколко редки издания попадаха в категорията „Национално богатство“ и бяха обект на строго съхранение. Всички бяха номерирани и се намираха в изолирана част на хранилището, откъдето в случай на война или природно бедствие можеха да бъдат транспортирани в специални скривалища. Естествено, с надеждата, че ще останат хора, които да им се наслаждават.
— Отдавна им казвам, че трябва да поправим корицата и да сменим обшивката, но няма кой да ме чуе — продължи с необичайна словоохотливост Чеймбърс. — Псалтирът плаче за реставрация. Не знам защо никой не проявява желание да поработим върху него. Иначе едва ли ще издържи още дълго. Защо не им го кажеш?
— Ще го сторя, Монти, благодаря.
Реставраторът си тръгна, а Кейлъб се запита какво да прави. Ами ако се окажеше, че екземплярът на псалтира действително липсва? Господи, само това не! Лично той не беше виждал книгата поне три години, а тя със сигурност много приличаше на онази, която откри в колекцията на Джонатан. Шест от всичките единайсет известни екземпляра бяха непълни и в различна степен невъзстановими. Но екземплярът на Джонатан беше пълен, макар и в доста плачевно състояние — също като този на библиотеката. По всяка вероятност Кевин Филипс нямаше да се възпротиви на една проверка, стига Кейлъб да бъде достатъчно убедителен в искането си. Може би щеше е най-добре да използва аргументите на Монти.
Вписа в компютъра връщането на реставрираните книги и отиде да ги заключи в хранилището. А след това се обади на Филипс. Макар и леко озадачен, шефът на отдела не се възпротиви на молбата му. Кейлъб благоразумно взе със себе си един от сътрудниците в библиотеката и отиде да извади книгата. Краткият оглед го увери, че Чеймбърс е прав — псалтирът действително се нуждаеше от реставрация. Но нямаше как да бъде сигурен, че това е екземплярът, който беше виждал преди три години. Много приличаше на него, но приличаше и на онзи от колекцията на Джонатан. Ако Джонатан по някакъв начин беше успял да изнесе оригиналното притежание на библиотеката, заменяйки го с фалшификат, то книгата, която Кейлъб беше разглеждал преди три години, нямаше как да е оригинална.
Останалата част от следобеда прекара в работа над молбите на неколцина учени и един известен колекционер. В допълнение проведе два международни разговора с университети в Англия и Швейцария и обслужи неколцина посетители на читалнята.
Днес тук се появиха както Джуъл Инглиш, така и Норман Джанклоу. Те никога не разговаряха помежду си, въпреки че бяха на една възраст и еднакво запалени колекционери. На практика правеха всичко възможно да се отбягват. Кейлъб знаеше как се роди враждата между тях, всъщност това беше едно от най-болезнените му преживявания в службата. Един ден Инглиш изрази пред Джанклоу възхищението си от поредицата на Бийдъл „Романи за десет цента“, но старецът реагира, меко казано, странно. Кейлъб все още помнеше думите му съвсем ясно: „Изданията на Бийдъл са пълен боклук, станиолчета от бонбони за масовия малоумник, при това лоши станиолчета!“