Колекционерите

Разбира се, Джуъл Инглиш не прие добре тази жлъчна забележка по отношение на голямата страст на живота й. И нямаше никакво намерение да я подмине току-така. Наясно с любимия автор на Джанклоу, тя язвително подхвърли, че Хемингуей в най-добрия случай е второразреден драскач, който използва опростено до крайност слово, защото не познава друго. А фактът, че получил Нобелова награда, предизвикал дълбокото й разочарование и обезценил наградата в нейните очи. Накрая тя бе наляла още масло в огъня, добавяйки, че Хемингуей не е достоен дори да лиже правените по поръчка обувки на Франсис Скот Фицджералд (Кейлъб още помнеше как се сви от смущение при тези думи), след което бе намекнала, че мъжкарят ловец и рибар Брнест Хемингуей е имал явни предпочитания към мъжете пред дамите — колкото по-млади, толкова по-добре.

Лицето на Джанклоу бе станало моравочервено като пред инфаркт. Това беше единственият случай в кариерата на Кейлъб, в който се бе наложило да настанява двама посетители на библиотеката в отделни помещения. При това и двамата на почетна възраст, отдавна прехвърлили седемдесет. Нещата вървяха към физическа разправа и той бе побързал да прибере редките издания, които лежаха на масите пред тях, тъй като имаше опасност те да бъдат използвани като оръжие. След което им бе изнесъл кратка лекция за правилата на поведение в научно заведение и бе заплашил, че ще им отнеме читателските карти. Джанклоу го бе изгледал така, сякаш се готвеше да му друсне един юмрук, но той не бе отстъпил — сигурен, че лесно ще се справи със стареца.

Кейлъб вдигна глава и огледа залата, сякаш за да се увери, че ситуацията няма да се повтори. Но Джанклоу се беше задълбочил в книгата си с блажено изражение на лицето, а моливът му изписваше листа пред него. От време на време спираше, за да избърше с кърпичка дебелите лупи на очилата си. И Джуъл Инглиш се беше вглъбила в книгата пред себе си. В един момент, сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава и му направи знак да се приближи.

Изчака го да седне до нея и с напрегнат шепот подхвърли:

— Нали помните онова издание на Бийдъл, за което ви бях споменала?

— Да — кимна Кейлъб. — Номер едно, нали?

— Вече го имам! — тържествуващо се усмихна възрастната дама и безшумно плесна с ръце. — Имам го!

— Прекрасно, моите поздравления. Предполагам, че е в добро състояние.

— О, да. В противен случай щях да поискам помощта ви. Искам да кажа, вие сте експертът, нали?

— Е, чак пък толкова — скромно промърмори той.

Възлестата ръка на старата дама стисна пръстите му с изненадваща сила.

— Нали ще дойдете да го видите някой ден?

Той направи опит да издърпа ръката си, но тя я държеше здраво.

— Ами… Ще трябва да проверя програмата си. Ето какво ще направим: при следващото ви посещение ще ми предложите няколко дати, а аз ще видя кога мога да бъда на разположение…

— Аз съм винаги свободна, Кейлъб — кокетно рече старата дама и изкуствените й мигли почти докоснаха лицето му.

— Това е чудесно — промърмори той и направи нов безуспешен опит да освободи ръката си.

— Защо не уточним датата още сега? — трепетно прошепна тя.

Обзет от отчаяние, Кейлъб хвърли поглед към Джанклоу, който беше вдигнал глава и подозрително ги наблюдаваше. Те двамата по принцип се биеха за вниманието на Кейлъб — като гладни вълци за кокал. Ако през следващите няколко минути не го удостоеше с вниманието си, старецът щеше да му се цупи месеци наред. Но в момента, срещнал погледа му, Кейлъб беше осенен от внезапна мисъл.

— Джуъл — тихо подхвърли той. — Сигурен съм, че ако поканите Норман, той с удоволствие ще хвърли едно око на вашето издание на „Бийдъл“. Той положително съжалява за последното спречкване между вас.

Тя моментално пусна ръката му и отсече:

— Не контактувам с неандерталци!

После стана, демонстративно отвори чантата си под носа му, за да огледа съдържанието й, и с горда стъпка напусна залата.

Кейлъб се усмихна, разтърка изтръпналата си ръка и отиде да отдели няколко минути на Джанклоу, благославяйки го наум за помощта да се отърве от Инглиш. След това отново седна на работното си място.

Но мислите му продължаваха да се връщат към тайнствения екземпляр на псалтира на мъртвия Дехейвън, към Боб Брадли и Корнилиъс Бихан — богатия производител на оръжие, който по всяка вероятност беше убил съседа си.

Господи, къде отиде спокойствието, на което се надявах при постъпването в библиотеката? — мрачно въздъхна той. Не беше ли по-добре да отиде на работа в ЦРУ, за да има поне малко свободно време?

41