Конспирация за Короната

Джос Уидън е майстор на разбъркването на драма и хумор. Не се сравня-

вам с него, но часовете забавление, прекарани в нещо, което по принцип

не би представлявало интерес за мен, определено ми повлияха.

245

Конспирация за Короната

Ройс и Ейдриън са страхотен екип, откъде дойде вдъхновението

за тях?

Забавно е, защото мнозина смятат, че съм голям почитател на Фафрд

и Сивия Мишелов, но никога не съм чел тези истории.

Всякакви сходства са напълно случайни. Вече споменах Бъч Касиди

и Сънданс Кид, а като малък обичах да гледам Аз, шпионинът. Сигурен

съм, че много се е просмукало на подсъзнателно ниво, но произходът им

всъщност се простира далеч назад преди повече от двадесет години. Бе-

ше когато живеех във Върмонт и за да минават по-бързо студените, скуч-

ни зими, започнахме да пишем верижна история с още двама приятели.

В общи линии започваше с двама герои, които влизат в кръчма и събират

отряд, за да се отправят на приключение в древна тъмница. Всеки пише-

ше по няколко страници и пращаше ръкописа по пощата на следващия.

Да, беше много отдавна… преди електронната поща.

Приятелите ми скоро се отегчиха, пък и не бяха особено доволни от

това, че променях написаните от тях части, но на мен много ми харес-

ваше концепцията за двамата партньори, всеки със свои силни и слаби

страни, всеки различен, но извличащи взаимна полза. Дъщеря ми ми каз-

ва, че това било типичен броманс, но този термин стана модерен много

след като Ройс и Ейдриън се родиха. Наистина ми харесваше да създавам

образи, с които би ми било приятно да прекарам време. Да си писател оз-

начава, че си създаваш въображаеми приятели.

Как се спря на стила на поредицата?

Откровенията на Ририя са рожба на желанието ми да опитам нещо

ново. Последният написан преди това – преди години – роман бе чиста

литературна фантастика.

Стегната фабула, обширно развитие на образите, с изречения, които

бяха създадени с голяма грижа и изискваха изключителни усилия за раз-

мишляване и изглаждане.

Както споменах, обожавах удоволствието от „Хари Потър“.

Това не беше Стайнбек; бе семпло и леко, просто приятно четиво.

Ририя просто се изливаше от сърцето ми върху клавиатурата. Първата

книга написах за месец, втората – месец по-късно. Стилът бе замислен да

е лек. Предстоеше ми да разкажа огромна история, със сложни теми, мно-

гобройни образи и десетки обрати, където нещата се оказват различни от

очакваното. Идеята би била неосъществима в тежък стил. Вече прекале-

но много се иска от читателя: да проследява всичко случващо се в шест

отделни романа, сякаш са една голяма книга. За да направя пътешествие-

246

Майкъл Дж. Съливан

то колкото се може по-леко, опитах се да пиша в неупражняван досега от

мен стил: невидимост.

Идеята е историята да изскочи от страницата, а писанието да изчез-

не. Нито тежко писане, нито красноречие не трябва да разсейва читателя.

Многократно ми се налагаше да пренаписвам пасажи, които бяха прека-

лено красиви, прекалено усложнени – от страх, че читателят ще се спре

на тях. Резултатът – както открих за свое удовлетворение – е книга, коя-

то се разгръща като филм в ума на четящия. От честото ми споменаване

на телевизия и кино личи, че подобен тон и скорост може да се очаква от

книгите ми. Не се опитвам да напиша нов Властелин, а по-скоро филм в

стил добрият стар Ерол Флин.

Това представлява подходът на „леката ръка“, за който някои са чели

на сайта ми. Знам, че не съм първият прибягнал до него, но в света на

фентъзито е рядко прилаган. За мен това е голямо разочарование, защото

макар да се наслаждавам на красиво написан роман, то обожавам добрата

история.

Защо избра да употребяваш толкова доказани фентъзи тропи в

поредицата си?

С години слушам почитателите на традиционното „Толкиново“ фен-

тъзи да се оплакват от повтарящите се теми и изчерпаните архетипи на

жанра. Уморени са от монотонното героеубийствено зло и искат нещо но-

во, нещо по-реално и вероятно. Което на мен ми звучи като някой оповес-

тяващ слабостта си към шоколад и същевременно оплакващ се, че вкусът

му е прекалено шоколадов и би трябвало да бъде с по-силен вкус на ва-

нилия.

Много творци се опитват да задоволят тези искания, което означава

преобръщането на стара тема надолу с главата или потапяне в патологич-

ното.

И през последните десетилетия фентъзито помрачня: Злото често

побеждава. Герои не съществуват.

Случвало се е и преди.

Киноиндустрията предоставяше щастлив край с десетилетия, сетне

през шестдесетте нещата започнаха да се променят. Започнаха да се по-

явяват мрачни реалистични филми и антигерои като „Човекът без име“

навлязоха в италианския уестърн. През седемдесетте модата се укрепи с

режисьори като Скорсезе, Де Лаурентис, Копола и Кубрик, които често се

съсредоточаваха на сложни и неприятни теми. Носеха се теории, че пуб-

ликата е изморена от изтърканото „доброто надвива злото“, защото то не

247

Конспирация за Короната