Конспирация за Короната

Кога узна, че искаш да бъдеш автор?

Бях много млад, на не повече от седем или осем. Играехме си на кри-

еница с един приятел и в мазето му открих пишеща машина. Беше ма-

сивен, настолен модел с черен корпус и малки кръгли клавиши. Напълно

забравих за играта и заредих лист хартия. Кълна се, първите написани от

мен думи бяха: „Бе мрачна и бурна нощ – и се разнесе изстрел.“ Помис-

лих, че съм гений.

Когато приятелят ми ме откри, той очевидно не съзнаваше стойност-

та на направеното от мен откритие. Искаше да излезем навън и да пра-

вим забавни неща. Помислих си дали да му обясня, че не бих могъл да

си представя нещо по-забавно от това, което правех. Погледнах празна-

та страница и се зачудих какво ли ще се зароди: мистериозно убийство?

Ужаси? Исках да узная; исках да запълня страницата; исках да видя къде

ще ме отведат клавишите.

Дирихме по алеите, докато майка ми не ме извика за вечеря. Ровене-

то из алеите представляваше изкуството да се разхождаме по пътечките

между къщите с надеждата да намерим изхвърлено нещо готино, което

да влезе в употреба. Надявах се някой да изхвърли пишеща машина – но

никой не го стори и тази нощ си легнах с мисълта за нея, за страницата и

онова първо изречение.

Какво те накара да започнеш да пишеш? Голям читател ли бе-

ше? Някога разшири ли започналата с онова изречение история?

Малко ме е срам да си призная, че като дете мразех да чета.

Първият прочетен от мен роман се казваше „Големият Ред“. Разказ-

ваше се за момче и кучето му. Бях на път за фермата на сестра ми и няма-

ше какво да правя цели четири часа. Тогава нямаше DS, DVD, VCR – още

не бе дошло времето на тези акроними. Също така бе и преди Сириус и

знаех, че двадесет минути след като напуснем Детройт, радиото няма да

улавя нищо. Затова и бях взел книгата. Прочетох я по-скоро от упоритост, отколкото за забавление.

Исках когато стана на четиридесет да мога да река: „Да! Веднъж

прочетох книга! Бе мъчително, отне ми половин година, но бога ми, нап-

равих го!“ Тогава събеседникът ми щеше да ме изгледа с възхита и да

е наясно, че разговаря с образован човек. В действителност книгата бе

скучна и ме унесе.

242

Майкъл Дж. Съливан

Тогава прочетох Толкин: „Хобит“ и „Властелинът на пръстени-

те“. Обикнах ги по начин, който смятах за невъзможен за книга. Когато

отгърнах и последната страница на „Завръщането на краля“, бях отчаян.

Край на любимото ми развлечение. Както споменах преди, това ставаше

преди всички онези букви, преди Xbox и PS2 и 3; когато по телевизията

даваха само три канала, а анимации показваха само в неделната утрин.

Двамата с брат ми отидохме в книжарницата, за да потърсим друга по-

добна поредица и бях съкрушен да се върна с празни ръце.

Нямаше нищо за четене. Отчаян стоях в стаята си. Допуснах греш-

ката да кажа на майка си, че ми е скучно и тя веднага ме впрегна да чистя

предния килер. Измъкнах нещо, прилично на пластмасов куфар.

– Какво е това? – запитах.

– Това? Старата пишеща машина на сестра ти. С години стои там.

Така и не довърших почистването.

Би ли ни разказал за опита си в писането? Къде си получил вис-

шето си образование? Имаш ли хуманитарна магистърска степен?

Обикновено това питане идва от начинаещи писатели и те винаги из-

глеждат разочаровани, когато чуят отговора. Освен изискваните в учили-

ще, никога не съм изучавал писане или английски. Не съм прочел нито

една книга за теория на творчеството.

Не съм посещавал писателски семинари или конференции. Посетих

първата си писателска група едва след публикацията на първата си книга.

Всичко за писането съм се научил сам.

Семейството ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж.

Баща ми бе кранист в Грейт Лейкс Стиил и умря, когато бях на девет.

Майка ми плащаше сметките с парите, които печелеше като опаковчик на

подаръци в универсалния магазин Хъдсън и социалните ми помощи (ко-

ито престанаха, когато навърших осемнадесет). Доста ме биваше в рису-

ването и получих стипендия за Центъра за творчески изследвания в Дет-

ройт, която обаче свърши след първата ми година. Успях да си намеря ра-

бота като графичен дизайнер.

Тогава се появиха децата и жена ми изкарваше повече пари, така че

аз си останах вкъщи. Бях на двадесет и три.

По онова време се бяхме пренесли в северната част на Върмонт, бук-

вално на хиляди мили от всички познати. Имах купища свободно време,

особено когато дъщеря ни спеше и идеята да напиша книга си проби път

до най-горните слоеве на съзнанието ми.

Учех се да пиша, четейки. Отидох в местния смесен магазин (да,

точно както в „Зелените простори“) и затърсих книги със златен печат, 243

Конспирация за Короната

подсказващ за Нобелова награда или пък Пулицър. Обикновено не бих

посегнал към този тип книги. По онова време четях Стивън Кинг, Айзък