Конспирация за Короната

Азимов и Франк Хърбърт, но се опитвах да се науча – така че трябваше

да се уча от най-добрите, нали? Насилвах се да чета много, специално

нещата, които не ми харесваха. Това бяха онези, които винаги печелеха

наградите: убийствено отегчаващи романи с прозрачен сюжет и натруфен

език.

Спирах се на даден автор, прочитах няколко негови книги и сетне

пишех роман, прилагайки наученото от него. Не пишех прости разказчета

– създавах цели романи. Сетне идваше следващият автор и процедурата

се повтаряше.

В стила или техниката на всеки намирах нещо, което ми харесваше

и се упражнявах да го прилагам като него. Бях като Силар от телевизион-

ния сериал Герои – крадях сили от другите автори и попълвах колекция-

та си инструменти. От Стайнбек научих пренасящата ценност на сценич-

ното описание. Ъпдайк ме научи да ценя индиректното описване, което

представя чрез премълчаване. От Хемингуей взех икономията на думи.

От Кинг – умението му да се потапя в умовете на героите си и т.н. Ос-

вен това пишех в различни жанрове: мистерия, научна фантастика, ужа-

си, юношески, литературна фантастика – всичко. И така в продължение

на десетилетие.

С всеки следващ роман, писането ми се подобряваше. Най-сетне сът-

ворих нещо, което сметнах за достойно за публикация и прекарах около

година и половина в опит да си намеря посредник, преди да се откажа.

Десет години и хиляди часове работа на вятъра – както си мислех тогава.

Десет години, десет книги, тонове откази и нито един читател. Бе време

да зарежа тази напразна надежда.

И как „се върна на коня“? Какво те накара отново да пропишеш?

Години по-късно бяхме напуснали Върмонт и живеехме в Северна

Каролина. Децата бяха достатъчно отраснали за забавачката и аз се вър-

нах в рекламата. Аз бях човекът-оркестър за рекламния отдел на софту-

ерна фирма и сетне напуснах, за да основа собствена рекламна агенция, където бях изпълнителен директор. Що се отнася до писането, бях се зак-

лел никога вече да не изпиша и думица художествен текст.

Годините минаваха и втората ми дъщеря Сара изпитваше затрудне-

ния в училище. Тя има дислексия и й е трудно да чете. Да изпитваш зат-

руднения с нещо означава липса на забавление. Така че аз й вземах книги

– хубави книги – които обожавах: „Хобит“, „Хълмът Уотършип“, „Хро-

никите на Нарния“ „Хрониките на Придайн“ и онази нова книга, за която

244

Майкъл Дж. Съливан

непрекъснато чувах – за детето-магьосник… „Хари Потър“. Мотаеше се

на масата един следобед. Красива, чисто нова книга – никога не мога да

устоя на ново четиво. Разтворих я, зачетох се и бях погълнат.

Най-много ми хареса лекотата на четене – чиста забава.

Започнах да пиша отново, но този път заради самото забавление и с

надеждата да сътворя нещо, което да помогне на дъщеря ми с четенето.

Не копирах ничий стил. Не се опитвах да напиша велик американски ро-

ман. Просто исках да се насладя на създаването на нещо, което ще ми е

приятно да чета. Но все пак изучаваните от мен автори бяха там, таяха се

под повърхността. Когато исках да опиша ярка сцена, Стайнбек шепне-

ше в ухото ми. Когато се опитвах да изловя специално извъртяна фраза, Ъпдайк ми заемаше хрътките си. Кинг ми даваше карти на главите на ге-

роите, а когато изпишех неясно изречение, „Папа“ ми се мръщеше.

Защо реши да напишеш поредица, вместо една книга, към която

впоследствие да добавиш продължения?

Може да изглежда странно, но две от най-големите вдъхновения за

„Откровенията на Ририя“ бяха телевизионните сериали Вавилон 5 и Бъ-

фи, убийцата на вампири. Те ме удивляваха с наслоената си история. В5

конкретно бе зашеметяващ с това, че целите петгодишни серии са били

планирани още преди заснемането на първия епизод. Струва ми се, че то-

ва е първият и единствен подобен случай. Това представяше на зрители-

те уникалната възможност да гледат епизодите и да търсят подсказки за

по-големите въпроси, които от време на време бяха загатнати. В добавка

Старзински, създателят на шоуто, наслояваше сюжетите си – нещо, зас-

тъпено в по-слаба степен в Бъфи. Това дълбоко ме впечатли и се зачудих

дали подобно нещо не би могло да бъде сторено и в книга. Така че плани-

рах цялата поредица преди да започна да я пиша. То не беше поредица, а

една дълга история, съставена от шест епизода.

Използваш много хумор в книгите си, сподели за това.

През шестдесетте и седемдесетте преобладаваха депресиращи фил-

ми. Много от тях бяха тежки драми като Китайски квартал или мрачни

спомени от Виетнам като Завръщане у дома. За мен това бе отвратително

време да си киноман. Тогава изгледах Бъч Касиди и Сънданс Кид. Допад-

на ми смесицата от драма и хумор. Понякога в най-напрегнатите ситуа-

ции щипката хумор е идеална подправка и за мен – по-реалистична.

Споменах Бъфи, убийцата на вампири и това е друг отличен пример.