Конспирация за Короната

сетне можеше да вижда кървавия спектакъл. Опрени в земята копия про-

низваха гърдите на хора и животни. Коне се срутваха, хвърляйки рицари-

те на земята, където те лежаха като костенурки, опитвайки се да се изп-

равят. Копиеносците наизваждаха къси мечове и се спуснаха, забивайки

острите им върхове в решетките на забралата и в пролуките под мишни-

ците или слабините.

– Нещата не се развиват така добре, както се надявах – оплака се Ол-

рик.

– Това рядко се случва в битка, Ваше Височество – увери го граф Пи-

къринг. – Но това е голяма част от това да бъдеш крал. Рицарите ти уми-

рат. Ще ги изоставиш ли?

– Да изпратя ли пешите войници?

207

Конспирация за Короната

– На твое място определено бих го сторил. Трябва да пробиеш об-

ръча и то преди хората ти да решат, че си некомпетентен и да изчезнат в

околните гори.

– Маршале! – викна Олрик. – Маршал Гаррет, нареди на пехотата да

нападне незабавно!

– Да, господарю!

Прозвуча рог и хората се втурнаха с рев в битка. Олрик гледаше как

стомана разсича плът. Пехотинците се справяха далеч по-добре от рица-

рите, но понесоха много жертви от защитниците. Олрик едва издържа-

ше да гледа. Никога преди не бе виждал подобна гледка – имаше толкова

много кръв. Белият сняг бе отстъпил място на розов, а на някои отчаяни

места – на тъмночервен. Земята бе обсипана с части от тела: отрязани ръ-

це, разцепени глави и откъснати крака. Стената от мъже се сливаше във

вихрена маса плът, мръсотия, кръв и безкрайна какофония писъци.

– Не мога да повярвам, че това се случва – каза Олрик, изглеждайки

зле и чувствайки се не по-различно. – Това е моят град. Тези са моите

хора. Моите мъже! – той се обърна към граф Пикъринг: – Избивам соб-

ствените си мъже! – той се тресеше, лицето му бе почервеняло, а очите

му се изпълваха със сълзи. Чувайки писъците и виковете, той стискаше

дръжката на седлото си до болка. Почувства се безсилен.

Сега съм крал.

Не се чувстваше като такъв. Чувстваше се както на пътя близо до

„Сребърната кана“, когато онези мъже бяха притискали лицето му в прах-

та. Сълзите се лееха по бузите му.

– Олрик! Стегни се! – изръмжа Пикъринг. – Не трябва да позволя-

ваш на хората си да те видят да плачеш.

Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.

– Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират по моя заповед!

Имат право да видят своя крал. Всички имат право да видят своя крал!

Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.

– Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в

прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в

името на Марибор разберат, че се бият с мен!

Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори

коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.

– Олрик, не! – извика подире му граф Пикъринг.

* * *

208

Майкъл Дж. Съливан

Мейсън се стрелна напред и стовари чука си върху шлема на първия

изпречил се пред погледа му страж. Усмихвайки се възхитено на добрия

си късмет, му взе меча и погледна нагоре.

Тълпата бе достигнала главната порта на града. Големият четири-

кулен барбакан от сив камък се издигаше над тях като чудовищен звяр.

Гъмжеше от стражи, шокирани от гледката на въстаналия срещу тях град.

Изненадата и придружаващата паника дадоха на тълпата достатъчно вре-

ме да разчисти улиците и стигне до кордегардията. Мейсън чу Диксън да

крещи „За принц Олрик!“, но принцът бе последното нещо, за което ко-

вачът си мислеше.

Мейсън си избра следващата цел – висок страж, потънал в дуел с ме-

тач от Занаятчийска. Мейсън го промуши в мишницата и заслуша писъ-

ците му, докато завърташе острието. Метачът му се ухили и Мейсън сто-

ри същото в отговор.

Бе убил само двама, но вече цял лепнеше от кръв. Туниката му бе

подгизнала и прилепваше плътно към гърдите му; не можеше да различи

дали пот или кръв се стича по лицето му. Ухилката, която бе показал на

метача, остана залепена на лицето му от въодушевлението и трепета.

Това е свобода! Това е живот!

Сърцето му биеше оглушително, а главата му се въртеше като че е

пил. Мейсън отново замахна с меча си, този път към мъж, който вече се

бе отпуснал на едно коляно. Замахът му бе толкова силен, че острието

премина през половината врат. Срита мъртвеца настрана и оповести по-

бедата си със силен вик. Не казваше нищо; думите бяха без стойност в

такъв момент. Изливаше яростта, която туптеше в сърцето му. Отново бе

човек; силен човек, страховит човек!

Разнесе се звук на рог и Мейсън погледна нагоре още веднъж. Капи-

тан от стражата на замъка бе на крепостния вал – крещейки заповеди и

събирайки войниците си. Те се подчиниха и се подредиха отново в реди-

ци, опитвайки се да защитават портата дори и докато тълпата се прибли-

жаваше.

Мейсън пристъпваше през калната, напоена с кръв земя, сега хлъзга-

ва под краката му. Огледа се и си избра нова жертва. Застанал с гръб към

него стражник се оттегляше в отговор на гласа на капитана си. Ковачът

се прицели във врата му, възнамерявайки да отсече главата. Неопитност-