Конспирация за Короната

нали, но мъжете не отговаряха, тъй като имаха изрични заповеди да пазят

мълчание.

Деца изтичваха до края на пътя, където родителите бързо ги придър-

пваха назад. Майрън никога не бе виждал дете преди – поне не откакто

той самият бе такова. Не беше необичайно за момче да бъде изпратено

в абатството на осем или десет години, но много рядко, ако изобщо това

ставаше някога, изпращаха някое по-рано. Най-малките от децата удив-

ляваха Майрън и той ги гледаше поразен. Бяха като ниски пияници, шум-

ни и обикновено мръсни, но всички бяха изненадващо сладки и го гледа-

ха приблизително по същия начин, по който и той зяпаше тях. Те помах-

ваха и Майрън не можеше да се сдържи да не помаха в отговор, макар да

предполагаше, че това не е много по войнишки.

Войската напредваше изненадващо бързо. Пешите войници, подчи-

нявайки се на заповеди като един, редуваха периоди на ускорено марши-

руване с по-спокойно вървене, което бе само малко по-бавно. Лицето на

всеки от тях бе мрачно, никъде не се виждаха усмивки.

Маршируваха с часове. Никой не се намеси; нямаше изтеглени нап-

ред формации, чакащи ги в засада; никакви предизвикателства по пътя.

За Майрън пътуването приличаше повече на вълнуващ парад, отколкото

203

Конспирация за Короната

на прелюдия към застрашителна битка. Най-накрая в далечината за пър-

ви път промержеля Меленгар. Фанън посочи голямата камбанария на Ма-

реската катедрала и високите кули на замъка Есендън, където не се вееше

никакъв стяг.

Изпратеният преден отряд докладва за наличието на силни войски

около града. Благородниците наредиха на полковете си да оформят ре-

дици. Флагове пренасяха съобщения, стрелците настроиха лъковете си и

армията преля в блокове хора. В дълги линии по трима, те се движеха в

пълен синхрон. Стрелците бяха изтеглени напред и се преместиха точно

зад пешаците.

Изпратени в тила, Майрън и Фанън яздеха с готвачите. От новата си

позиция монахът забеляза, че част от армията се е отделила и се отпра-

вя към дясната част на града. Когато редиците достигнаха възвишението, което ги направи видими за замъка, в далечината прозвуча звукът на рог.

Техен собствен рог се разнесе в отговор и стрелците от Галилин из-

сипаха облак стрели върху защитниците. Стрелите полетяха и за миг изг-

леждаха застинали във въздуха като тъмен облак. С падането им Майрън

чу далечни викове. Той гледаше с нетърпение как конните рицари се раз-

делят на три групи. Една остана на пътя, докато другите две заеха пози-

ции по фланговете. Главната линия ускори крачка до бързо ходене.

* * *

Когато чуха рога, Мейсън Грамън и Диксън Тафт поведоха тълпата

си по улица Капризна, ефективно опразвайки Долния квартал. Това бе

знакът, който Ройс и Ейдриън им бяха казали да чакат – сигналът за атака.

Откакто двамата крадци ги бяха събудили посред нощ, бяха прекара-

ли времето си в организацията на съпротивата на Долния квартал на Мед-

форд. Разпространяваха новините за убийството на Амрат от ерцхерцога, невинността на принцесата и завръщането на принца. Тези, които не се

интересуваха от лоялност или справедливост, бяха изкушени от възмож-

ността да си върнат на високопоставените. Не бе трудно да убедят бедни-

те и мизерстващите да се изправят срещу военните, които ги тормозеха.

В добавка бяха и онези, които се надяваха да изникне възможност за мал-

ко грабене или да бъдат възнаградени от короната в случай на победа.

Въоръжиха се с вили, брадви и гьостерици. Изработваха самоделна

броня, като набутваха под дрехите какъвто тънък метал намереха. В по-

вечето случаи това значеше реквизирането на медни тави от жените им.

Бяха многобройни, но приличаха на жалка сбирка. Гуен бе вдигнала за-

наятчиите, които подсигуриха не само силни работници, но и малко ме-

204

Майкъл Дж. Съливан

чове, лъкове и части от броня. Градската стража охраняваше периметъра, а почти всички от квартала на благородниците бяха на делото, така че ня-

маше кой да им попречи да се организират открито.

С Диксън до себе си, Мейсън вървеше начело на процесията от обик-

новени хора, с ковашкия си чук в една ръка и грубоват щит, който бе ско-

вал набързо сутринта, в другата. Години на негодувание и безсилие из-

скочиха на повърхността, докато ковачът вървеше напред. Пламтеше от

гняв заради живота, който му бе отказан. Когато не бе могъл да плати да-

нъците за ковачницата на покойния си баща, дойдоха градският шериф и

пазачите. Когато бе отказал да напусне, го биха до несвяст и хвърлиха в

канавката на Капризна. Мейсън обвиняваше стражите за повечето от не-

щастията в живота си. Боят бе отслабил раменете му и оттогава да раз-

махва чука си бе за него толкова болезнено, че можеше да работи само

по няколко часа всеки ден. Това, в комбинация с комарджийските му на-

вици, го държеше в мизерия. Разбира се, никога не бе смятал комара за

истински проблем, вината бе на стражите. За него нямаше значение, че

билите го вече не бяха сред стражниците. Това бе шансът му да отвърне, да се отплати подобаващо за търпяната болка.

Нито той, нито Диксън бяха бойци или дори атлетични, но и двамата