Конспирация за Короната

щата я вина. Тя затвори очи и още веднъж почувства нестабилността на

заобикалящия я свят.

* * *

Войската на Галилин вече наброяваше пълни пет стотици, докато

маршируваше през зимния пейзаж. Шестдесет рицари в пълно бойно

снаряжение носеха копия с дълги раздвоени знамена. Те трептяха на вко-

чаняващия вятър като змийски езици. Докато бяха в Дрондил Филдс,

Майрън беше дочул Олрик да спори с останалите благородници за твърде

ранното потегляне. Очевидно все още им липсваха силите на неколцина

лордове и тръгването по времето, в което се понесоха те, бе риск. Пикъ-

ринг най-накрая се бе съгласил с Олрик и щом бароните Химболт и Рен-

дън пристигнаха с няколко двадесетици рицари, успя да убеди останали-

те. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.

В началото яздеха принц Олрик, Майрън, граф Пикъринг и двамата

му най-възрастни синове, както и земевладелците. Следваха ги рицарите, които яздеха в редици по четирима. Зад тях имаше антураж сквайери, па-

жове и пеши слуги. Още по-назад бяха войниците от простолюдието: сил-

ни, набити лудаци, облечени в брънки и стомана със заострени шлемове, наколенки от метална плоча и ботуши с метални подметки. Всеки от тях

носеше капковиден щит, къс меч с широко острие и дълго копие. Следва-

ха стрелците, облечени в кожени куртки и вълнени наметала, които прик-

риваха колчаните им. Държаха отпуснатите си лъкове като обикновени

тояжки за подпиране. Редиците завършваха различните занаятчии, кова-

чите, хирурзите и готвачите с каруци провизии.

201

Конспирация за Короната

Майрън се почувства глупаво. След прекарани в езда часове, все още

изпитваше трудности да не позволява на животното си да се бута наляво

в скопения кон на Фанън. Започваше да свиква със стремената, но имаше

още много да учи. Предният предпазител, който не позволяваше на кра-

ката му да се отпуснат на пети, го объркваше. Момчетата на Пикъринг

го взеха под крилото си и му обясниха, че само предната част на стъпа-

лото трябва да е опряна в скобата на стремето. Това предоставяло по-до-

бър контрол и не позволявало на крака да се заплете при падане. Също

така му бяха казали как стегнатите стремена помагат да държи коленете

си притиснати към коня. Всички коне на Пикъринг бяха така обучени, че

можеха да бъдат направлявани с крака, бедра и колене. Майрън се опит-

ваше да подобри тази си техника, напразно мъчейки се да убеди коня си

да завие надясно. Колкото повече използваше лявото си коляно, толкова

и притискаше с дясното, за да компенсира. Резултатът бе объркване у жи-

вотното и то се бутна за пореден път в коня на Фанън.

– Трябва да си по-твърд – каза му Фанън. – Покажи й кой командва.

– Тя вече знае: тя – жално отговори Майрън. – Май ще се задоволя с

юздите. Не е като да ми се наложи да използвам щит и меч в задаващата

се битка.

– Не се знае – каза Фанън. – Древните монаси се биели доста, а Ол-

рик каза, че си му помогнал и си се бил с нападналите го в гората наем-

ници.

Майрън се намръщи и сведе поглед.

– С никого не съм се бил.

– Но аз си мислех…

Майрън поклати глава.

– Може би трябваше, предполагам. Те бяха тези, които изгориха

абатството. Те бяха онези, които убиваха… но… – той спря. – Щях да ум-

ра, ако Ейдриън и Ройс не ме бяха спасили. Кралят просто е приел, че

съм се борил, а аз така и не му казах истината. Наистина трябва да спра

да правя това.

– Да правиш кое?

– Да лъжа.

– Не си излъгал. Просто не си го поправил.

– В крайна сметка е едно и също. Абатът веднъж ми каза, че лъжата

е себепредателство. Доказателство за себененавист. Когато си много зас-

рамен от собствените си дела, мисли или намерения, ти по-скоро би из-

лъгал, отколкото да се приемеш какъвто си – или в този случай, да си

представяш, че нещо се е случило, когато то не е. Мнението на другите

202

Майкъл Дж. Съливан

става по-важно от собствената ти реалност. Както когато някой по-скоро

би умрял, отколкото да го помислят за страхливец. Животът за него е по-

маловажен от репутацията. В крайна сметка кой е по-храбър? Онзи, кой-

то избира смъртта пред това да го мислят за страхливец или онзи, който

избира да живее с желанието да се изправи пред истинската си същност?

– Съжалявам, но не те разбирам – каза Фанън с въпросителен вид.

– Няма значение. Но принцът ме изпрати като хроникьор, а не като

воин. Струва ми се, че той иска да напиша книга за случилото се днес.

– Ако го сториш, моля те не записвай как Денек изпадна в истерия

заради това, че не му беше позволено да дойде. Ще навреди на семейст-

вото ни.

Всичко, покрай което минаваха, бе ново за Майрън. Бе виждал сняг,

разбира се, но само в градината и метоха. Никога не бе ставал свидетел

как посипва гората или как сияе по бреговете на реки и потоци. Вече пъ-

туваха през населени земи, преминавайки през село подир село, всяко

по-голямо от предишното. Майрън можеше само да се взира удивено в

различните сгради, животни и хора, които виждаше по пътя. При всяко

тяхно влизане в град, жителите излизаха да ги гледат. Изтичваха вън от

къщите си, възбудени от заплашителното трумп, трумп, трумп на мар-

шируващите войници. Някои събираха куража да запитат накъде са тръг-