Конспирация за Короната

Джуджето започна бавно да се разхожда пред отворената врата по-

добно на професор, обръщащ се към обучаеми.

– Не можеш да прескочиш ямата, за да се върнеш тук. Твърде е да-

лече. И ако се чудиш, доста е дълбоко. Ти започна да изкачваш кулата от

шестия етаж, а основите на кулата се простират до скалното дъно под ос-

новата. Добавих и голям брой назъбени скали, просто за забавление.

– Ти си направил това? – запита Ройс.

– Разбира се – е, не кулата. Тя си беше тук. Прекарах последната го-

дина в дълбаене като каменоеден термит – то се ухили. – Много малко

материал е останал. Всички тези привидно солидни блокове са тънки ка-

то пергамент. Оставих точно необходимото количество структура. Вът-

решността прилича на паяжина, направена от камък вместо нишки – дос-

198

Майкъл Дж. Съливан

татъчно здрави, за да държат кулата, но изключително крехки при скъс-

ването на правилната нишка.

– И предишното стъпало пада при всяка крачка напред?

Усмивката на джуджето се разшири.

– Красиво, нали? Не можеш да слезеш, но ако продължиш нагоре,

ще се озовеш в дори по-лоша ситуация. Стъпалата служат за хоризонтал-

на поддръжка на вертикалните плоскости. Без стъпала, които да поддър-

жат структурата, тя ще се срути под собствената си тежест. Преди да се

добереш до върха, кулата ще се срине, щом паднат достатъчно подпори.

Не позволявай думите ми за кухи стени да те успокоят особено. Все още

си е камък и теглото на кулата си остава значително. Би могло да смаже

с лекота теб и дамата на върха, ако падането и острите скали на дъното

не ви довършат преди това. Ти вече си разхлабил структурата достатъч-

но, така че тя може и да се събори сама. Мога да го чуя с воя на вятъра

– всички малки цепнатини и пукнатини. Всеки камък издава звук дока-

то расте, свива се, извива се или се разлага – това е език, който разбирам

много добре. Разказва ми истории от миналото и за бъдещето и точно се-

га тази кула пее.

– Мразя джуджета – промърмори Ройс.

199

Конспирация за Короната

Глава 9

Спасители

Каната и легенът паднаха на пода и се разтрошиха. Ударът стресна

Ариста, която неориентирана и объркана седна в леглото си. Стаята се

тресеше. Цяло лято кулата се бе усещала странно, но не бе нищо като то-

ва. Тя задържа дъха си – чакайки. Нищо не се случи. Кулата спря да се

движи.

Тя се измъкна внимателно от кревата, довлачи се предпазливо до

прозорците и надникна. Не видя нищо, което да обясни треперенето. От-

вън светът бе покрит с пресен слой сняг, който все още се сипеше и тя се

почуди дали срутваща се от покрива пряспа не е накарала стаята да пот-

репери. Не изглеждаше вероятно, нито имаше значение.

Колко време ми остава?

Тя погледна надолу. Тълпата все още заобикаляше главната порта на

замъка. Трябваше да има поне сто човека, всички чакащи новини от де-

лото й. Стражи три пъти повече от обичайното патрулираха периметъра

на замъка. Вуйчо й не поемаше никакви рискове. Може би си е мислел,

че хората от града по-скоро биха се вдигнали срещу него, отколкото да

видят принцесата си изгорена? Тя не се заблуждаваше. Никой не се ин-

тересуваше дали тя щеше да живее или не. Макар да познаваше всички

лордове, графове и барони по име и да бе седяла в компанията им на сто-

тици трапези, тя знаеше, че те не са нейни приятели. Тя нямаше никак-

ви приятели. Брага бе прав: прекарваше твърде много време в кулата си.

Никой не я познаваше наистина. Водеше усамотен живот, но сега за пръв

път се почувства наистина самотна.

Бе прекарала цяла нощ в опити да определи какви думи да произнесе

пред съда. В крайна сметка заключи, че нямаше почти нищо, което да мо-

же да направи или каже. Можеше да обвини Брага в убийството на баща

си, но нямаше доказателства. Той бе този, на чиято страна бяха послед-

ните. В крайна сметка тя бе освободила двамата крадци и бе отговорна за

изчезването на Олрик.

Какво съм си мислела?

Бе връчила брат си на двама непознати главорези. Олрик лично бе

изразил намерението си да ги измъчва, а тя го бе оставила на милостта

им. Прилошаваше й, когато си ги представяше как се заливат от смях, до-

като удавят Олрик в реката. Сега най-вероятно бяха преполовили пътя до

200

Майкъл Дж. Съливан

Калис или Делгос, редувайки се да носят кралския пръстен на Меленгар.

Когато разузнавачите се бяха завърнали с робата на Олрик, тя бе убедена

в смъртта му и все пак тяло не бе намерено.

Възможно ли е Олрик да е още жив?

Не, помисли си тя, далеч по-вероятно бе Брага да крие трупа му. Да

го покаже преди делото, би й позволило да оспорва трона. Веднъж след

като делото бе приключило, веднъж тя да бъде обявена за виновна и изго-

рена, той щеше по чудотворен начин да оповести откритието си. Бе мно-

го вероятно Брага да държи тялото на Олрик заключено в някоя от стаите

под нея или някъде в подземието.

Всичко бе по нейна вина. Ако не се бе намесила, може би Олрик ще-

ше да поеме властта и открие предателството на Брага. Вероятно би спа-

сил и двама им. Може би в крайна сметка тя не бе нищо повече от глупаво

момиче. Поне смъртта щеше да сложи край на тези въпроси и измъчва-