Конспирация за короната

Влязоха в пълен мрак. Въздухът бе сух, неподвижен и застоял. Единственият звук бе отцеждането на дъждовната вода от дрехите им. Ейдри-ън направи няколко стъпки опипом, за да се убеди, че е преминал бариерата, преди да пусне ръката на Майрън.

- Виждаш ли нещо, Ройс? - прошепна едвам чуто.

- Не, нищичко. Всички да стоят на едно място, докато Майрън запали фенера.

Ейдриън чу как монахът се суети в тъмното. Наклони назад глава, търсейки напразно нещо, в което да се загледа. Нищо. Нямаше разлика дали очите му са отворени. Майрън драсна тънката метална пръчица и рояк искри се посипаха на коляното му. В припламването Ейдриън видя лица да се взират от мрака. Изникнаха за кратко и изчезнаха с отмрялата светлина.

Никой не помръдна или продума, докато монахът отново използва огнивото. Този път имаше късмет и фенерът запали. Светлината разкри широк само няколко фута коридор с таван толкова висок, че изчезваше в мрака. По двете стени имаше изписани лица, като че хора се притискаха от двете страни на завеса, за да ги видят. Запечатани в момент на страдание, отвратителните им мъртвешки ликове се вторачваха в групата със зинала уста и взор на лудост.

- Подай ми светлината - тихо нареди Ройс.

Докато фенерът се преместваше от Майрън в Ройс, светлината му заля още лица. На Ейдриън се струваше, че те крещят към натрапниците, но коридорът си оставаше тих. Очите на някои от фигурите бяха широко отворени от страх, а при други бяха стиснати, вероятно за да не гледат нещо прекалено страшно.

- Някой определено е имал нездрав вкус към украсата - рече Ройс, поемайки фенера.

- Благодарен съм, че са само издялани. Представете си ако можехме да ги чуваме - каза Олрик.

- Какво те кара да мислиш, че са издялани? - попита Ейдриън, протягайки се да докосне предпазливо носа на жена с гневни очи. Полуо-чакваше да докосне кожа и бе признателен, когато пръстите му срещнаха студенината на канара. - Може би са пуснали скъпоценните си камъни прекалено рано.

Ройс повдигна факлата:

- Коридорът продължава.

- Още лица? - попита Олрик.

- Още лица - потвърди крадецът.

- Поне не сме на дъжда - рече Ейдриън, опитвайки се да звучи бодро. - Можеше все още да сме... - когато се обърна, го очакваше шок. Коридорът се простираше зад тях привидно без край. - Къде е стената, през която минахме току-що? - той пристъпи и протегна ръка. - Не е илюзия. Коридорът продължава.

Обръщайки се, Ейдриън видя Ройс да натиска стените на коридора. За разлика от скалата навън, камъкът тук не поддаде.

- Е, това ще поусложни нещата - промърмори крадецът.

- Трябва да има и друг изход, нали? - гласът на Олрик леко потреперваше.

Ройс погледна назад, сетне напред и въздъхна:

- По-добре да тръгнем в посоката, в която влязохме. Ето ти обратно пръстена, Олрик, макар да не съм сигурен дали ще ти е от полза тук.

Крадецът ги поведе надолу по коридора. Проверяваше всичко, което му се струваше съмнително. Коридорът продължаваше като че ли цяла вечност. Въпреки че тунелът изглеждаше изцяло равен и прав, Ейдриън се зачуди дали джуджетата не са построили недоловима крива, която да го превърне в затворен кръг. Притесняваше се и за количеството масло в лампата на Майрън. Не след дълго щяха да останат в пълен мрак.

Еднообразното обкръжение затрудняваше преценката на изминатото разстояние. След известно време нещо светещо се появи далеч напред. Дребна светлина подскачаше и лъкатушеше. С приближаването й се дочу ехото на остри, уверени стъпки. Ейдриън вече можеше да различи носещата лампата фигура. Висока и стегната; носеше ризница с качулка. Над нея имаше червено-златно наметало, което блестеше в светлината на лампата. Ризницата бе декорирана с царски герб, изобразяващ небесна корона и инкрустиран скиптър над разделен на четири щит, поддържан от два изправени един срещу друг лъва. На пояса му висеше украсен меч, а на главата му имаше островръх сребърен шлем, изящно украсен с позлатен бръшлян. Под шлема надничаха две тъмни очи с още по-мрачен поглед.

- Защо сте тук? - тонът му бе порицателен и укорителен.

Имаше пауза преди Ройс да отговори:

- Да посетим затворника.

- Това не е позволено - бе твърдият отговор.

- Тогава Есрахаддон е все още жив? - запита Олрик.

- Не изричай това име! - изрева войникът. Хвърли напрегнат поглед през рамо. - Не и тук, никога. Не трябваше да идвате.

- Може, обаче сме тук и трябва да видим Есра... затворника - отговори Ройс.

- Това няма да е възможно.

- Направи го възможно - заповяда Олрик. Гласът му бе висок и заповеден. Той пристъпи иззад другите. - Аз съм крал Олрик Меленгарски, господар на земята, по която стъпваш. Няма да ми казваш какво е и какво не е възможно в границите на собственото ми кралство.

Стражникът отстъпи крачка назад и огледа Олрик критично.

- Липсва ти корона, кралю.

Олрик изтегли меча си. Държеше го ловко въпреки размера му. Насочи острието към войника.

- За липсата на корона компенсирам с меча.

- Меч няма да ти свърши работа. Никой тук не се страхува вече от смъртта.

Ейдриън не можеше да каже дали тежестта на меча или тежестта на думите на стража накара Олрик да смъкне острието.