Конспирация за короната

- Имаш ли доказателство за сана си?

Олрик протегна свита в юмрук ръка.

- Това е печатът на Меленгар, символ на Есендън и емблема на това кралство.

Стражникът погледна пръстена и кимна.

- Ако ти си властващият над това кралство, имаш правото да влезеш. Но знай това: тук се таи магия. Ще сториш добре да ме следваш плътно.

Той се обърна и ги поведе по пътя, по който бе дошъл.

-Разпознаваш ли емблемата на пазача? - прошепна Ейдриън на Майрън, докато вървяха подире му.

- Да, това е гербът на Новронската империя, носен от имперската градска стража на Персепликуис. Много е стар.

Пазачът ги изведе от пълния с лица коридор, за което Ейдриън бе признателен. Коридорът преминаваше в масивна пещера със сводест таван, издълбан от камък и поддържан от идентични по състав колони. Наредените по стените факли разкриваха впечатляващо пространство. Изглеждаше достатъчно голямо да побере цял Медфорд. Прекосиха го по тесни мостове, издигащи се над пропасти и преминаваха през отворени арки, които се издигаха като дървета, клоните на които поддържат планината над тях.

Нямаше видима следа от дърво, плат или кожа. Всичко - столове, пейки, маси, рафтове и врати - бе направено от камък. В огромни скални чешми клокочеше вода от невидими извори. Подът и стените бяха лишени от украсата на гоблени и килими. Вместо това, сложна маркировка -символи или декорация - покриваше всеки инч. Някои от тях бяха издялани с груба ръка, други - деликатно оформени. Понякога Ейдриън виждаше с крайчеца на окото си как маркировката се променя с преминаването му покрай нея. Вглеждайки се по-внимателно той откри, че това не е илюзия. Движенията бяха едва доловими, като раздвижени от преминаването им покрай тях паяжини.

Навлизаха по-дълбоко, а водачът им не се спираше или поколебаваше. Вървеше с бърза крачка, което понякога принуждаваше Майрън (който имаше най-къси крака) да подтичва, за да не изостане. Стъпките им отекваха из каменната зала. Единственият друг шум, който Ейдриън чу, бяха звуците на далечния шепот на скрити разговори - прекалено тихи, за да се разбират думите. Дали идваха от обитатели иззад невидян ъгъл или бяха резултат от някаква особеност на камъните, бе невъзможно да се узнае.

По-натам започнаха да се появяват стражници, стоейки на пост покрай пътя им. Повечето бяха облечени като водача им, но други, намиращи се по-дълбоко в затвора, носеха черна броня с проста бяла емблема на счупена корона. Зловещи на вид шлемове прикриваха лицата им, докато стояха застинали в перфектни стойки. Никой от тях не помръдваше или продумваше.

Ейдриън запита Майрън за емблемата, които тези хора носеха.

- Тази емблема принадлежи на древния орден на Серетските рицари - тихо обясни монахът. - Сформиран преди осемстотин години от лорд Дариус Серет, комуто патриарх Линнев възложил да намери изгубения Наследник на Новрон. Счупената корона символизира разпадналата се империя, която те искат да възстановят.

Най-накрая стигнаха до мястото, което Ейдриън определи като тяхна крайна цел. Влязоха в кръгла зала, където невероятно висока врата обсебваше отсрещната стена. Изработена от камък, тя бе обгърната от блестящ ред фини подобни на паяжина декорации, които изглеждаха органични. Рамката й бе нашарена подобно жилките на листо или изтънчените фи-лизи на увивните растения, като декорацията се простираше, дордето се скрие от окото в сенките. От двете страни на вратата имаше керамични обелиски, покрити с дълбоко гравирани в камъка руни. Между тях и вратата в поставени на висок пиедестал мангали горяха сини пламъци.

Мъж седеше на повдигнат стол иззад шестфутово каменно бюро, което беше майсторски украсено с различни форми виещи се линии. От двете страни на масата горяха дебели колкото бъчва свещи. Те бяха два пъти по-високи от човека, а по разтопения восък Ейдриън заключи, че някога са били високи колкото вратата.

- Посетители - обяви водачът им и чиновникът, който до този момент бе зает да пише в масивна книга с черно перо, вдигна лице. Сивата му брада висеше до пода. Прерязано дълбоко с бръчки, лицето му приличаше на дънера на древно дърво.

- Имена? - запита чиновникът.

- Аз съм Олрик Брендън Есендън, син на Амрат Есендън, крал на Меленгар и настоявам за аудиенция със затворника.

- Другите? - чиновникът посочи към останалите.

- Те са мои слуги; кралските защитници и моят свещеник.

Чиновникът стана от стола и се приведе напред, за да огледа по-об-

стойно всеки от отряда. Вглеждаше се в очите им последователно, преди да седне отново. Потопи перото си и обърна на нова страница. След няколко прекарани в драскотене мига, попита: - Защо искате да видите затворника? - зачака отговор с готова за писане ръка.

- Моята работа не те касае - отвърна царствено Олрик.

- Може би, но затворникът е моя отговорност и ако искаш да се занимаваш с него, това ме касае. Трябва да знам целта ти или няма да разреша посещение, крал или не.

Олрик погледа чиновника известно време, сетне омекна.

- Искам да му задам въпроси, отнасящи се до смъртта на баща ми.

Чиновникът обмисли чутото за секунда, сетне започна да драска с