Конспирация за короната

перото си по страницата на огромната книга. Когато приключи, вдигна глава и рече:

- Много добре. Можете да влезете в килията, но трябва да спазвате правилата ни. Те са за ваша безопасност. Онзи, с когото искате да говорите, не е обикновен човек. Той е древно зло; демон, запрян успешно от нас. Твърдо сме решени да го задържим. Както можете да си представите, той силно желае да избяга. Коварен е и постоянно ни изпитва. Непрекъснато дири слабост, скъсване на линия или пролука в камъка.

Първо, тръгнете веднага по пътя към килията му, не се бавете. Второ, стойте в галерията, не се опитвайте да слезете до клетката му. Трето - и най-важно - не правете нищо, за което ви помоли. Без значение колко незначително може да звучи. Не се оставяйте да ви заблуди. Той е интелигентен и вероломен. Задайте му въпросите и си тръгнете. Не се отклонявайте от тези правила. Разбрахте ли? - Олрик кимна. - Тогава нека Новрон се смили над вас!

Точно в този момент големите врати се разцепиха по средата и започнаха бавно да се отварят. Шумното триене на камък връз камък ехтеше, докато най-накрая дверите стояха широко отворени. Отвъд тях лежеше каменен мост, простиращ се над пропаст. Мостът бе три фута широк и гладък като стъкло; изглеждаше не по-дебел от пергаментов лист. В далечния край се издигаше колона от черен камък. Острововидна кула, чи-ято единствена връзка със света бе крехкият мост.

- Можете да оставите фенера си. Няма да ви трябва - заяви чиновникът. Ройс кимна, но въпреки това задържа светилото.

Докато пристъпваха през вратата, Ейдриън дочу подобен на пеене звук, тиха печална мелодия, като че хиляда гласа се обединяваха в измъчен погребален напев. Тъжната, депресираща музика извикваше най-неп-риятните моменти от живота му и го изпълни с огромна мъка, изцедила решителността му. Краката му се наляха с олово, сърцето му се сви. Движението напред се превърна в усилие.

Щом групата прекрачи прага, големите врати започнаха да се събират, затваряйки се с оглушителен гърмеж. Помещението бе добре осветено, макар източникът да не бе ясен. Беше невъзможно да се прецени дълбочината на пропастта или височината. И двете се проточваха в нищото.

- Има ли и други затвори като този? - попита Майрън с разтреперан глас, докато вървяха по моста.

- Бих се осмелил да кажа, че този е уникален - отвърна Олрик.

- Доверете ми се, аз разбирам от затвори - каза им Ройс. - Този е уникален.

Групата замлъкна. Ейдриън бе последен, концентрирайки се върху движението на краката си. Майрън бе разперил ръце като въжеиграч. Ол-рик, полуприклекнал, бе протегнал ръце като че ще залази всеки миг. Ройс обаче крачеше небрежно с вдигната глава и често се оглеждаше, за да проучи обкръжението им.

Напук на вида си, мостът бе здрав. Прекосиха успешно до малък ар-косан вход в тъмната кула. Веднъж прекосили моста, Ройс се обърна към Олрик.

- Доста свободно оповестявахте личността си, Ваше Величество -каза укорително. - Не си спомням да сме обсъждали план, където ти влизаш и изръсваш „Ей, аз съм новият крал, елате ме убийте.“

- Не си мислиш, че тук има убийци, нали? Знам, че си мислех, че това е капан, обаче огледай се! Ариста никога не би могла да уреди всичко това. Или наистина си мислиш, че и други ще могат да се промъкнат през скалната врата?

- Мисля, че няма причина да поемаме ненужни рискове.

- Ненужни рискове? Шегуваш ли се? Не смяташ прекосяването на хлъзгав, тесен мост над пропаст, кой знае колко дълбока, за риск? Убийците са ни най-малкият проблем.

- Винаги ли създаваш толкова проблеми на охранителите си?

Единственият отговор на Олрик се състоеше в презрителен взор. Арката отвеждаше в тесен коридор, който от своя страна преминаваше в голяма кръгла стая. Построена като амфитеатър, галерията съдържаше стълби и каменни пейки, разположени в кръг, всяка следваща по-ниско от предишната. Това насочваше цялото внимание към центъра на стаята. На дъното на стълбите имаше балкон, а двайсет фута по-надолу имаше кръгла сцена. След като слязоха по стълбите, Ейдриън можеше да види, че на сцената няма нищо освен един стол и разположил се в него мъж.

Ярък лъч бяла светлина освети отвисоко седналата фигура. Не изглеждаше ужасно стар, само наченки сивота обагряха иначе черната дълга до раменете коса. Черни, мрачни очи се взираха изпод открояващо се чело. Лицето му с високи скули бе чисто, което изненада Ейдриън - всички известни нему магьосници носеха дълги бради като белег на професията. Беше облечен във великолепна роба, цветът на която боецът не можеше точно да определи. Одеждата блещукаше между тъмносиньо и тъмносиво, но където бе сгъната или измачкана, изглеждаше изумрудена и дори тюркоазена. Мъжът седеше със събрана около него роба, ръцете му, които се губеха из гънките, бяха поставени на коленете. Седеше като статуя, без да показва, че е наясно с присъствието им.

- Сега какво? - прошепна Олрик.

- Говори с него - отвърна Ройс.

Принцът се огледа замислено.

- Този мъж долу не би могъл да е на хиляда години, нали?

- Не знам. Тук всичко изглежда възможно - отвърна Ейдриън.