Читаем Копринената паяжина полностью

Дебелият килим заглуши стъпките от босите й крака, когато прекоси стаята, за да застане до него. Така трябваше да бъде през изминалите две години. Трябваше да се наслаждават заедно на първите години от живота на сина им — Ерик бе лишен от това преживяване. Дали някога би могла да компенсира загубите му? Бяха се разделили заради нейната собствена грешка на неопитна и незряла жена.

— Дължа ти извинение, Ерик.

— Какво искаш да кажеш? — говореше тихо, за да не събуди все още спящото дете.

— Ако не бях толкова несигурна в себе си, никога не бих допуснала грешката, която ни раздели. Беше така глупаво да правя прибързани изводи и да се втурвам в бяг — погледна го и срещна мекия блясък на очите му — нещо толкова рядко за него. — Каквото и да се беше случило между нас — продължи тя с прегракнал глас, — бях длъжна да те уведомя за сина ти. Съжалявам.

Наведе глава, но ръката му обгърна леко брадичката й и я повдигна нагоре.

— Твърде късно е за самоизтезания, Катлийн. И аз не съм бил светец през тези две години. Вършил съм неща, за които не искам никой да научи. Бях сърдит, наранен, дълбоко разочарован. Исках целият свят да чувства същата омраза, която изпитвах аз. Съжалявам за някои от решенията си също като теб, но няма връщане назад. Хайде да се опитаме да забравим грешките от миналото.

Погледна към бебето. Погали пухкавата ръчичка и юмруче — ръката му изглеждаше много тъмна на фона на светлата нежна кожа на детето.

— Свършила си прекрасна работа, Катлийн. Той е чудесно момче.

— Прав си — като че ли притеглена от невидима сила, тя се приближи до него и хвана свободната му ръка. Той леко я стисна.

— Болеше ли много… когато… когато го раждаше?

Катлийн му се усмихна нежно. Мъжете направо се вдетиняват, когато стане въпрос за раждане.

— Не много. Беше голямо бебе, но аз имах много добър гинеколог. Иска ми се… — гласът й заглъхна — желанието й беше почти абсурдно…

— Какво? — подтикна я той ласкаво и я притегли към себе си.

— Исках да кажа, че ми се иска да се срещнеш с него — имам предвид лекаря. Беше много внимателен към мен. Той трябваше да направи аборта, ако не се бях отказала.

Ръката му още по-силно стисна нейната.

— Господи! Сигурно си минала през истински ад.

Катлийн облегна глава на силната му ръка.

— Това е още едно от онези неща, които е по-добре да забравим — Терън засмука устнички в съня си и те се разсмяха. — Дори не съм ти благодарила, Ерик, че му спаси живота днес.

— Наистина ли мислиш, че трябва да ми благодариш за това? — Катлийн можа само да поклати безмълвно глава. Топеше се в искрящата топлина на сините му очи. — И аз не съм ти благодарил за това, че си му дала живот. — Приближи се и се наведе над нея. — Благодаря ти за сина си, Катлийн. — Докосна леко бузата й с устни. — Кърми ли го?

Погледна гърдите й — тънката тъкан над лявата й гръд потрепваше от ударите на сърцето й.

— Да — отговори му тя тихо.

Пръстът му се плъзна бавно от основата на гърлото й към най-горната видима извивка на гърдите й.

— Възможно ли е да ревнувам собствения си син за това, че те е познавал така интимно, когато аз дори не знаех къде се намираш?

Катлийн следеше като омагьосана устата му, движенията на устните му, коприната на мустаците му, намека за тази невидима трапчинка под тях, проблясването на зъбите му.

— Сега съм тук — прошепна тя.

Вдигна с молба очи към нейните и прочете ясно изразената покана в тях. С преднамерено бавни движения той дръпна колана й и двете страни на пеньоара й се разтвориха. Ръцете му се плъзнаха, погалиха гладкия атлаз на корема й и погледът му свободно заскита по тялото й без извинение или срам, очите му поглъщаха плътта й, изгаряха я с огъня на желанието в тях.

Ръцете му се придвижиха бавно нагоре, за да обгърнат гърдите й и да ги повдигнат към устните му. Дари всяка една с похвалата, която той чувстваше, че заслужават за отхранването на детето му.

Катлийн се залюля нестабилно, когато той се отдалечи леко от нея, за да я обхване по-пълно с погледа си. Ръцете му погалиха корема й.

— Не са останали никакви следи от бременността — прошепна той. — Нищо, което да наруши съвършенството. Майчинството те е разхубавило още повече.

Ръцете му се насладиха на пълнотата на бедрата й, преди да я повдигнат и притеглят по-близо.

Целувката им беше страстна и дълга.

Отдръпна се леко встрани, като постави ръце на бузите му. Вдигна устни към неговите — те предизвикваха, измъчваха и обещаваха.

— Мама.

Само това чуруликащо гласче можеше да ги накара да се отдръпнат един от друг. Втренчиха се замаяно в Терън, който подскачаше нагоре-надолу в креватчето си. Катлийн бързо загърна пеньоара си.

— Терън, кога се събуди? — гласът й трепереше. Детето се смееше и размахваше ръчички.

— Ерик! — Катлийн покри пламналото си лице с внезапно изстинали ръце. — Трябва да му благодарим, че се събуди толкова навреме. Всички ще се чудят… Не трябва да допускаме това да се случи отново.

Тя едва не изневери на съпруга си под собствения му покрив! Господи! Обля я силно чувство на вина и тя увеличи разстоянието между себе си и Ерик. Очите й горяха от срам, когато срещна неговите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века