Копринената паяжина

Обядваха в ресторант на Фишърмънс Уорф с красив изглед към залива и Голдън Гейт Бридж в далечината. Сърцето на Катлийн преливаше от щастие. Само преди няколко дни беше мислила, че никога повече няма да го види. А ето го сега тук, срещу нея на тази малка маса. Коленете му докосваха нейните. Дишаха един и същ въздух. Можеше да го гледа жадно колкото си иска, без да се безпокои за любопитни очи.

Обади се вкъщи от ресторанта и говори с Алис. Сет беше отишъл в офиса си. Терън бил нахранен и вече в леглото за следобеден сън.

— Той е добре, не плаче за теб — успокои я Алис.

— Знам — нацупи се Катлийн шеговито. — Точно това ме безпокои.

Когато отново закръстосваха по магазините, Ерик приятелски я хвана за ръка и така пресякоха Жирардели Скуеър, като избегнаха бутика на Кирчоф. Ерик с копнеж оглеждаше нещата, които му харесваха, но не бяха по джоба му. В художествената галерия си хареса гоблен, изтъкан от прежди в кафяво, бежово и охра. Катлийн успя да го отпрати за няколко минути настрана с някаква дребна и съвсем ненужна поръчка — искаше да купи гоблена като подарък за новия му дом от нея и Сет. Оказа се обаче, че той е само мостра и не се продава; но можеше да се поръча. Катлийн направи поръчката и си остави телефонния номер. Представи си този красив гоблен на стената от червено дърво във всекидневната му — ще изглежда чудесно и ще придава допълнителна топлота на стаята.

Изборът на завеси се оказа скучна работа и Ерик с радост го остави на Катлийн и на специалиста от магазина, с когото се споразумяха да се срещнат през седмицата в дома му, за да се вземат точните мерки.

— По-късно ще трябва да си осигуриш лицева дъска към леглото, но засега можеш само да боядисаш стената зад него в някакъв жизнерадостен цвят и да нахвърляш стотина възглавнички в ярки цветове срещу нея.

— Стотина? — подразни я той над чашата си с шоколадова сода. Отдъхваха си в Жирардели Чоколит Манифакчъри.

— Е, може би само дузина — съгласи се тя с усмивка и облиза последната пенеста сладка капка от края на лъжицата си. Когато вдигна очи нагоре, забеляза стреснато очите на Ерик, отправени с копнеж към устните й — като че ли завиждаше на правото на езика й да се скрие в меката им топла влага. Сините му очи потърсиха нейните и двамата се залюляха от силата на желанието, което избухна в телата им.

— Къде още трябва да отидем? — запита дрезгаво той в опит да възстанови непринудеността помежду им. Очите му обаче не се подчиниха, плъзнаха се надолу, впиха се в развълнуваните й гърди, които се надигаха и смъкваха в ритъм с учестеното й дишане, усетили погледа му върху тях.

— Говорех за спалнята — Катлийн се опита да успокои дишането си, но не й се удаде — усещаше прекалено силно, че интересът му беше насочен в опасна посока и тя го следваше към ръба на омагьосваща пропаст… Незначителното бърборене предлагаше единствената възможна безопасност и тя се хвана като удавник за нея.

— Хайде да изберем цвета, който ще искаш за стената, да купим боята, а после ще потърсим възглавнички. Може да имаме късмет и да открием някой не особено скъп стол за стаята. Какво ще кажеш за плетен кош към долната част на леглото? Той е едновременно и функционален, и декоративен.

Ерик се наведе към нея, приближи устни до ухото й и прошепна:

— Близо до леглото си искам само една декоративна и функционална жена. Тя е със златистокестенява коса, която хвърля огнени отблясъци на слънчевата светлина. Очите й са зелени и искрящи и пленителни под тъмните мигли. И ако тя не иска да ме чува да говоря така, защо си е облякла копринена блуза и тесни кожени панталони, които прилепват към тялото й като ръкавица?

Отдръпна се на мястото си и Катлийн успя в последния момент да се сдържи, преди да се залюлее неволно към него. Беше като хипнотизирана от думите и галещия тон на гласа му. Очите му излъчваха желание, мустаците му потрепваха около обидената извивка на устните му. Той знаеше много добре, че беше нарушил равновесието й. Поиска да му отмъсти.

— Винаги съм искала да те попитам — имаш ли трапчинка под дясната страна на мустака си?

— Може би да, може би не. Защо не провериш сама? — предизвика я веднага той.

Не тя, а той я дразнеше и отново беше с една точка пред нея. Но какво от това? Играта си имаше своя собствена наслада.

— Може би… някой ден… — обеща тя тихо, вгледана в очите му.

— Ще живея в очакване на този ден.

* * *

След два часа колата му бавно се движеше нагоре по алеята пред имението Кирчоф. Отвори вратата откъм нейната страна и й помогна да слезе. Докато вървяха към къщата, тя все още не можеше да откъсне поглед от лицето му, но интуицията я накара да погледне към басейна. Сърцето й скочи в гърлото, тя се отблъсна от Ерик и се втурна с все сила. Смразяващият с ужаса си вик разкъса есенното спокойствие на късния следобед.

— Терън! Неее!

Петнадесета глава

Терън се клатеше на несигурните си крачета върху дъската за скачане в басейна. Стигна до края й, погледна към мамещата го долу вода, която обичаше толкова много, смехът му звънна щастливо над нея и телцето му полетя надолу.