Корабът на изкуплението

— Убил си човек — рече Вольова. — Убил си един човек и си взел тялото му. Това е престъпление, Капитане, ужасно престъпление. Саджаки не заслужаваше това, което направи с него. Но нима не разбираш? За престъплението вече е било платено. Саджаки умря два пъти: веднъж със своето съзнание в тялото си и веднъж — с твоето. Това беше наказанието и Господ е свидетел, че той страда заради извършеното. Няма никаква нужда от по-нататъшно изкупление, Капитане. То вече е факт. Ти също страда достатъчно. Всеки би се съгласил, че случилото се с теб е достатъчно справедливо възмездие. Ти плати за стореното хилядократно.

— Все още помня какво направих с него.

— Разбира се, че помниш. Но това не означава, че сега пък трябва да си причиниш това.

Тя хвърли поглед към гривната си. Оръжието се зареждаше. След миг щеше да бъде готово за използване.

— Напротив, трябва. Това не е някаква прищявка, както вероятно си даваш сметка. Планирам този момент много по-дълго, отколкото предполагаш. Във всеки наш разговор намерението да сложа край на живота си неизменно присъстваше.

— Можеше да го направиш, докато бях на Ризургам. Защо избра точно сега?

— Защо сега ли? — Това, което чу, почти можеше да мине за смях. Смразяващ кръвта смях. — Нима не е очевидно, Иля? Какъв смисъл има актът за възстановяване на справедливостта, ако няма свидетел?

Гривната я информира, че оръжието беше вече в състояние на пълна бойна готовност.

— И искаше аз да видя как става това?

— Разбира се. Винаги си била нещо специално за мен, Иля. Най-добрият ми приятел; ти единствена разговаряше с мен, когато бях болен. Ти единствена разбра.

— Но и аз те направих това, което си.

— Беше необходимо. Не те обвинявам за това, наистина не те обвинявам.

— Моля те, не го прави. Ще нараниш не само себе си. — Знаеше, че трябва да подбира внимателно всяка дума, че онова, което щеше да каже сега, беше решаващо. — Капитане, ние имаме нужда от теб. Имаме нужда от оръжията, които носиш, имаме нужда и от теб, за да ни помогнеш да избягаме от Ризургам. Ако сега се убиеш, ще убиеш още двеста хиляди души. Ще извършиш много по-голямо престъпление от онова, което искаш да изкупиш.

— Но това ще бъде просто грях от пропуска да се извърши нещо, Иля.

— Капитане, умолявам те… не прави това.

— Отдалечи совалката си, моля те, Иля. Не искам да пострадаш от това, което ще се случи. Никога не съм имал подобно намерение. Исках само да бъдеш свидетел, някой, който може да разбере.

— Но аз вече разбирам! Не е ли достатъчно?

— Не, Иля.

Оръжието се активираше. Лъчът, който излезе от дулото му, беше невидим, докато докосна корпуса. И тогава, сред буря от излизащ въздух и йонизирана броня, се прояви, премигвайки: дебел един метър сноп с изгаряща, разрушителна квинтесенциална сила, която неумолимо разяждаше кораба. Това оръжие, трийсет и едно, не беше сред най-разрушителните в нейния арсенал, но имаше огромен радиус на действие. Затова го беше избрала за атаката срещу инхибиторите. Квинтесенциалният лъч преминаваше през целия лайтхъгър и излизаше от другата му страна сред подобна вихрушка. Оръжието започна да се движи по дължината на корпуса, като буквално го изгризваше.

— Капитане…

— Съжалявам, Иля — дочу се гласът му. — Вече не мога да спра.

Очевидно се измъчваше от болка. И в това нямаше нищо изненадващо. Нервните му окончания достигаха до всяка част на „Носталгия по безкрая”. Той усещаше пораженията на режещия лъч така агонизиращо, както би усетила и Вольова, ако започнеше да си реже ръката с трион. Тя го разбираше и сега. Това не трябваше да бъде бързо самоубийство. Тогава нямаше да бъде достатъчно възмездие за извършеното престъпление. Самоубийството трябваше да протече бавно, продължително, мъчително. Беше необходима екзекуция с фанфари, под погледа на прилежен свидетел, който би оценил и запомнил какво си бе причинил сам Капитанът.

Лъчът беше направил в корпуса дълъг сто метра проход. От Капитана изтичаха въздух и течности.

— Спри — възкликна Вольова. — За Бога, спри!

— Остави ме да го довърша, Иля. Моля те да ми простиш.

— Не. Няма да го позволя.

Не си остави време, за да помисли какво трябва да се направи. Иначе надали щеше да намери смелост да действа. Никога не се беше смятала за смела и определено не беше проявявала желание за саможертва.

Иля насочи совалката си към лъча, за да застане между оръжието и фаталната рана, която правеше в „Носталгия по безкрая”.

— Не! — чу тя вика на Капитана.

Но беше прекалено късно. Той не можеше да спре действието на оръжието за по-малко от секунда, нито да го придвижи достатъчно бързо, така че Вольова вече да не се намира на огневата линия. Совалката се сблъска с лъча — не се беше прицелила достатъчно точно — и краят му изпепели моментално цялата ѝ дясна част. Броня, изолация, вътрешни укрепления, мембраната за налягането — всичко изчезна в един миг на безжалостно изтребление. Иля разполагаше само с частица от секундата, за да осъзнае, че не бе улучила точния център на лъча, и още миг, за да разбере, че това всъщност нямаше значение.

Така или иначе щеше да умре.