Корабът на изкуплението

Клавейн подпря чело върху пръстите на дясната си ръка, сякаш бе получил пристъп на мигрена.

— Не, нищо подобно. Не в смисъла, който си мислиш. Те искат оръжията, за да могат да изчезнат в далечния Космос с тях.

— А подозирам, че вашата цел е да ги използвате безкрайно по-великодушно?

Клавейн кимна.

— Точно така. Искам да ги върна в ръцете на човешката раса. Демаршисти… ултри… армията на Скорпион… Не ме интересува кой ще ги вземе, стига да ме убеди, че ще ги използва правилно.

— И правилното използване е?

— За борба срещу вълците. Те приближават. Конджоинърите го знаеха и случващото се го доказва. Следващите няколко столетия обещават да бъдат много интересни, Иля.

— Интересни ли? — повтори тя.

— Да. Но не по начина, по който ни се иска.

Вольова изключи симулацията в бета-ниво. Образът на Клавейн се пръсна на милиони парченца и изчезна; остана само скелетоподобната форма на слугата. Преходът беше разтърсващ: беше усещала съвсем осезаемо неговото присъствие.

— Иля? — обади се Капитанът. — Вече сме готови. Последното оръжие от скривалището е навън.

Тя свали слушалките и заговори нормално.

— Добре. Има ли нещо за докладване?

— Нищо особено. Пет оръжия излязоха без инциденти. Колкото до останалите три, забелязах преходна аномалия с изтласкващата част на оръжие шест и периодични дефекти в управляващите подсистеми на оръжия четиринайсет и двайсет и три. Нито един от тях не се е появявал повече след изваждането им.

Вольова запали цигара и изпуши една четвърт от нея, преди да отговори.

— Не ми прилича на „нищо особено”.

— Сигурен съм, че дефектите няма да се появят отново — избумтя гласът на Капитана. — Електромагнитното обкръжение в оръжейната е съвсем различно от това извън корпуса. Преходът вероятно е предизвикал известно объркване, това е всичко. Оръжията ще се приспособят към новата среда, след като вече са навън.

— Приготви една совалка, ако обичаш.

— Моля?

— Чу ме. Излизам, за да проверя оръжията.

— Не е необходимо, Иля. Мога да следя непрестанно състоянието им.

— Може да си в състояние да ги контролираш, Капитане, но не ги познаваш така добре като мен.

— Иля…

— Няма да ми трябва голяма совалка. Бих излязла даже със скафандър, ако в него можеше да се пуши.

Въздишката на Капитана приличаше на рухване на далечна сграда.

— Добре тогава, Иля. Ще ти приготвя совалка. Ще внимаваш, нали? Ще се придържаш към страната на кораба, която инхибиторите не могат да видят.

— На тях изобщо не им е до това да ни обръщат внимание. Положението няма да се промени през следващите пет минути.

— Но разбираш притесненията ми.

Дали Капитанът беше действително загрижен за нея? Не беше сигурна, че го вярва наистина. Е, несъмнено се чувстваше малко самотен тук и тя беше единственият му шанс да има човешка компания. Но тя бе също така жената, която беше изобличила престъплението му и го беше наказала с тази трансформация. Чувствата му към нея несъмнено бяха смесени.

Беше изпушила достатъчно от цигарата си. Пъхна угарката в телената глава на слугата, между две тънки метални пръчки. Върхът ѝ просветна в оранжев цвят.

— Гаден навик — заяви Иля Вольова.

Взе двуместната совалка със змийска глава, която Хури и Торн бяха използвали, за да изследват работата на инхибиторите около някогашния газов гигант. Капитанът вече я беше затоплил и закарал край един от люковете. Тя беше претърпяла известни увреждания при срещата с машините на инхибиторите в атмосферата на Рок, но повечето бяха поправени лесно със съществуващия запас от компоненти. Останалите дефекти не бяха пречка совалката да се използва в близост до кораба като в този случай. Вольова се настани на командното място и се взря в дисплеите. Капитанът беше свършил много добра работа: дори цистерните с гориво бяха пълни до ръба, въпреки че нямаше да се отдалечава на повече от неколкостотин метра.

Нещо не ѝ даваше мира, но не можеше да определи точно какво.

Започна да изкарва совалката навън през бронираните врати, докато се озова в открито пространство. Излезе близо до значително по-големия отвор, през който бяха преминали оръжията. Те самите бяха изчезнали зад подобната на планина извивка на корпуса на кораба, така че бяха станали невидими за инхибиторите. Вольова следваше същия път, наблюдавайки как наподобяващата мъглявина маса на накълцаната планета остава зад острия хоризонт на корпуса.

Сега осемте оръжия се появиха пред погледа ѝ, подобни на чудовища. Различаваха се едно от друго, но очевидно бяха оформени от един и същ управляващ разум. Винаги беше подозирала, че са построени от конджоинърите, но сега, след като Клавейн го бе потвърдил, се чувстваше обезпокоена. Не виждаше причина да я е излъгал. Но защо конджоинърите бяха създали такива страховити неща? Имаше само едно обяснение — защото са възнамерявали в определен момент да ги използват. Ами ако мишената беше човечеството?