Корабът на изкуплението

Зрението ѝ се замъгли. В гръкляна си усети шокиращ, внезапен студ, сякаш някой бе излял в гърлото ѝ течен хелий. Опита се да поеме въздух и студът нахлу в белите ѝ дробове. Последва ужасното усещане, че в гърдите си има твърд гранит. Вътрешните ѝ органи бяха смразени.

Отвори уста, опитвайки се да каже нещо, да изрече последните си думи. Стори ѝ се, че това е правилната постъпка.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Защо, Вълк? — попита Фелка.

Срещаха се сами на същите стоманеносиви камъни под сребърно небе, където вече бе срещнала Вълка по настояване на Скейд. Сънуваше в будно състояние; беше отново на кораба на Клавейн и Скейд беше мъртва, но Вълкът не изглеждаше по-малко реален от преди. Формата му се очертаваше едва-едва, като димен стълб, и от време на време придобиваше насмешливо подобие на човешка форма.

— Защо какво?

— Защо мразиш толкова живота?

— Не го мразя. Не го мразим. Просто правим това, което трябва.

Фелка коленичи върху камъка, заобиколена от животински части. Разбираше, че присъствието на вълците обясняваше една от големите космически загадки, парадокса, който вълнуваше човешките умове от самото начало на космическите полети. Галактиката беше пълна със звезди и около много от тях имаше светове. Наистина, много от тези светове не бяха на подходящо разстояние от своите слънца, за да благоприятстват появата на живот и не всички разполагаха с нужното съотношение на металите, за да позволят осъществяването на сложни химически реакции. Понякога звездите не бяха достатъчно стабилни за оцеляването на вече възникналия живот. Но всичко това беше без значение, защото те бяха стотици милиарди на брой. Достатъчно беше само малка част от тях да бъдат обитавани и щяха да са свидетели на шокиращо изобилие от живот в Галактиката.

Нямаше обаче никакви доказателства, че някога разумният живот се бе разпространявал от звезда до звезда, въпреки че подобно нещо беше сравнително лесно. Вглеждащите се в звездите човешки философи бяха стигнали до извода, че разумният живот трябва да е изключително рядко явление, че може би човешкият род е единствената мислеща култура в Галактиката.

Грешаха, но го разбраха едва в зората на междузвездното общество. Тогава експедициите започнаха да откриват свидетелства за изчезнали култури, за унищожени светове, за избити видове. И броят им беше смущаващо голям.

Изглежда въпросът не беше там, че разумният живот е рядкост, а че бе изложен на голяма, много голяма опасност от изтребление. Сякаш нещо го унищожаваше умишлено.

Вълците бяха липсващият елемент от пъзела, те носеха отговорността за унищожаването. Щом доловяха признаци за разумен живот, неумолимите, безкрайно търпеливи машини задействаха страшна, смазваща наказателна акция. Затова галактиката беше толкова мълчалива и самотна, патрулирана единствено от бдителните машини-часови.

Това бе отговорът на загадката. Но той не обясняваше защо го правеха.

— Но защо? — попита отново тя. — Какъв е смисълът да действате по този начин? След като мразите толкова много живота, защо не го прекратите веднъж завинаги?

— Завинаги?

Вълкът изглеждаше развеселен от нейните умувания, които явно предизвикаха любопитството му.

— Вие можете да отровите всеки свят в галактиката или да го направите на пух и прах. Човек ще рече, че не ви достига смелост, за да сложите край на живота веднъж завинаги.

Последва бавна, лавиноподобна въздишка на речни камъчета.

— Не става въпрос за слагане на край на разумния живот — отвърна Вълкът.

— Така ли?

— Става дума точно за обратното, Фелка — за опазване на живота. Ние сме пазачи на живота, ръководим го през най-големите му кризи.

— Но вие убивате. Избивате цели култури.

Вълкът ту изчезваше, ту се появяваше отново в полезрението и. Когато отговори, гласът му заприлича мъчително на гласа на Галиана:

— Понякога трябва да бъдеш жесток, за да бъдеш добър, Фелка.

Почти никой не беше виждал Клавейн след смъртта на Галиана. Сред екипажа, включително и сред най-нископоставените членове на армията на Скорпион, съществуваше негласно споразумение, че не трябваше да го притесняват, освен при възникване на особено сериозни проблеми: не по-малки от свързани с кораба особено спешни въпроси. Не беше ясно дали това указание идваше от самия Клавейн или просто бе предположение на неговите помощници. Най-вероятно беше комбинация от двете. Той се превърна в мрачна фигура, която понякога виждаха, но никога не чуваха да говори, призрак, бродещ из коридорите на „Зодиакална светлина” в часовете, когато другите спяха. От време на време, когато гравитацията в кораба нарастваше особено, чуваха ритмичното думкане на външния му скелет по плочите, когато прекосяваше някой коридор на горен етаж. Но самият Клавейн се беше превърнал в неуловима фигура.