Корабът на изкуплението

— Да — съгласи се Клавейн, но приличаше на човек, който се хваща и за сламката, с надеждата да му донесе утеха. — Върнах си Фелка. Или поне си върнах някого. Но тя не е същата като преди. Сега тя носи Вълка, наистина само сянка от него, но когато разговарям с нея, не съм сигурен дали отговаря Фелка или той. Каквото и да стане от сега нататък, не мисля, че ще мога да приема казаното от нея за чиста монета.

— Ти я обичаше достатъчно, за да рискуваш живота си, като опиташ да я спасиш. Това също беше труден избор. Но не те прави уникален. — Скорпион почеса подобния си на зурла нос. — Всички тук неведнъж сме правили труден избор. Да вземем Антоанет. Знам историята ѝ. Тръгва да извърши едно добро дело, да погребе баща си така, както е искал той, но попада насред битка, решаваща бъдещето на целия човешки род. Прасета, хора… всички. Бас държа, че не е имала това предвид, когато е тръгнала да успокоява съвестта си. Ние обаче не можем да отгатнем къде ще ни отведат събитията, нито какви по-трудни въпроси ще изникнат от даден избор. Ти си мислел, че дезертирането е завършен акт сам по себе си, но той е просто начало на нещо много по-голямо.

Клавейн въздъхна. Може би това се дължеше на въображението му, но на Скорпион му се стори, че настроението на възрастния човек мъничко просветля. Гласът му определено беше поомекнал, когато заговори отново.

— Ами ти, Скорпион? На теб налагало ли ти се е да избираш?

— Да. Когато тръгнах с вас, човешките кучи синове.

— А последствията?

— Някои от вас си остават кучи синове, заслужаващи да умрат по най-бавния и мъчителен начин, който мога да измисля. Но това не се отнася за всички.

— Приемам го като комплимент.

— Приемай го както искаш. Утре може да си променя мнението.

Клавейн въздъхна отново, почеса се по брадата и каза:

— Добре. Направи го. Изпрати посредника в бета-ниво.

— Ще имаме нужда от някакво изявление, което да го съпровожда. Излагане на условията, ако искаш.

— Направи каквото е необходимо, Скорпион. Каквото е необходимо.

През своето дълго, съкрушително царуване, инхибиторите се научиха да убиват по петнайсет различни начина една звезда-джудже.

Разбира се, мислеше си надзирателят, имаше и други методи, повече или по-малко ефективни, които може би щяха да бъдат изобретени или използвани в различни епохи на галактическата история. Галактиката беше много голяма, много стара, и познанията на инхибиторите за нея съвсем не бяха изчерпателни. Факт беше обаче, че през последните четиристотин и четирийсет милиона години към хранилището на техните знания не беше прибавена нито една нова техника за убиване на звезди. Галактиката бе направила две завъртания от последното осъвременяване на тяхната методология. Дори според ледените пресмятания на инхибиторите, това бе тревожно дълъг период да не научиш нито един нов трик.

Макар методът, който прилагаха сега — разбиване на звезда чрез пеене — вече да бе използван преди четиристотин и четирийсет милиона години, надзирателят не можеше да не го наблюдава с известно упоение и любопитство. Точно така един възрастен касапин би се вторачил в някакво ултрамодерно съоръжение, предназначено да увеличи продуктивността на кланицата. Сегашната чистка щеше да изиграе ролята на важен тест за техниката, да даде възможност да бъде окончателно оценена. Ако не останеше доволен, надзирателят щеше да остави в архивите препоръка при следващите чистки да се приложи някой от четиринайсетте по-стари методи за унищожаване на звезди. Но засега щеше да се довери на ефикасността на певеца.