Корабът на изкуплението

Пътуването от орбитата на Ризургам до „Носталгия по безкрая” траеше петнайсет часа и Хури прекара всяка минута от него в огромно напрежение. И то не само заради странното и тревожно нещо, което започваше да става с Делта Павонис. Беше видяла как инхибиторското оръжие започна да действа. Как се насочи като голям ловджийски рог към повърхността на звездата, както и реакцията на звездата, изразена в появата на изпепеляващо око на повърхността ѝ. Увеличението показа, че окото представлява зона на топене, всъщност няколко зони, заобиколили непрекъснато задълбочаващата се яма в обвивката на звездата. Това ставаше върху страната, която бе обърната към Ризургам, и този факт несъмнено не беше случаен. Каквото и да правеше оръжието, определено го правеше с учудваща бързина. Приготвянето му бе отнело доста време и Хури бе стигнала до погрешния извод, че и окончателното разрушаване на Делта Павонис щеше да бъде извършено със същия спокоен ритъм. Но очевидно този път случаят нямаше да бъде такъв. Беше си мислила за нещо като екзекуция, за която се говори много и която се бави от всевъзможни правни спънки и протакания, но бива осъществена внезапно с изстрелването на един-единствен куршум. Същото щеше да стане и със звездата: дълга, сериозна подготовка, последвана от изключително бърза екзекуция.

А бяха евакуирали едва две хиляди души. Всъщност положението беше още по-обезкуражаващо: бяха извозили две хиляди души от повърхността но Ризургам, но никой от тях все още не беше видял „Носталгия по безкрая” нито пък имаше представа какво щеше да завари, когато стъпи на борда ѝ. Хури се надяваше, че нервността ѝ не се забелязва, защото пасажерите и без това бяха достатъчно експанзивни.

И не само поради факта, че корабът бе предназначен за превозване на много по-малко хора и затова бяха принудени да изтърпят пътуването натъпкани като сардели, докато поддържащите системи работеха с максимален капацитет, само за да осигуряват достатъчно въздух, вода и охлаждане. Тези хора бяха поели огромен риск, доверявайки се на сили, които не контролираха. Единствено присъствието на Торн ги крепеше, но дори той изглеждаше на ръба на нервното изтощение. Из кораба непрестанно избухваха дребни свади и пререкания и Торн неизменно се озоваваше там, за да успокои положението, след което трябваше незабавно да тича другаде, за да прави същото. Обаянието му се изчерпваше. Той трябваше да прекара буден не само цялото пътуване, но и деня преди последното излитане на совалката и шестте часа, които бяха необходими, за да намерят места за петстотинте новодошли.

Цялата тази работа се проточваше прекалено дълго, Хури нямаше как да го отрече. А за осъществяването на цялата операция по евакуацията трябваше да бъдат осъществени още деветдесет и девет такива полета и следователно щеше да има още деветдесет и девет възможности нещата да се провалят. Може би щеше да стане по-лесно, когато из Ризургам плъзнеше мълвата, че в края на пътуването действително ги чакаше междузвезден кораб, а не някакъв дяволски капан на правителството. От друга страна, не беше изключено, когато точната природа на лайтхъгъра се изяснеше, нещата да се влошат още повече. А по всичко личеше, че оръжието щеше скоро да завърши онова, което бе започнало да прави около Делта Павонис.

Поне бяха почти в края на това пътуване.

Междинният кораб не беше предназначен за трансатмосферни полети. Той представляваше некрасива сфера с купчина мотори на единия полюс и отделение за пасажерите на другия. Първите петстотин пътници бяха прекарали много дни на борда, изследвайки всеки сантиметър от спартанския интериор. Но поне разполагаха с известно пространство. След пристигането на следващата партида нещата се поусложниха. Водата и храната трябваше да се разпределят строго, на порциони, и за всеки пасажер да се определи местенце. Но положението беше все още търпимо. Децата все още имаха възможност да тичат насам-натам и да досаждат, а възрастните все още можеха да се усамотят, ако имат нужда. Но с пристигането на следващите петстотин души цялата атмосфера в кораба се промени, и то към лошо. Правилата трябваше да се налагат, вместо да се обявяват любезно. На борда бе създадено нещо много близко до миниатюрна полицейска държава с безмилостна таблица от наказания за различните престъпления. Засега имаше много малко нарушения на новите драконовски закони, но Хури се съмняваше, че всяко пътуване щеше да преминава така гладко. Рано или късно най-вероятно щеше да й се наложи да накаже някого за назидание на другите.

Последните петстотин предизвикаха най-големи главоболия. Разполагането им наподобяваше събиране на някакъв пъклен пъзел: каквото и да направеха, в совалката все оставаха петдесет чакащи човека, даващи си мрачно сметка, че са се превърнали в досаден остатък в задача, която щеше да бъде разрешена много по-лесно, ако не бяха съществували.