Корабът на изкуплението

— Не знам — отвърна тя. — Едно обаче е сигурно. Ако всичко беше нормално, Иля вече щеше да се е обадила по един или друг начин.

Торн кимна.

— Мислиш, че се е случило нещо катастрофално, така ли?

— Видяхме някаква битка или нещо подобно. Няма как да не започна да си правя някакви изводи.

— Беше много далече.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Ами, честно казано — да. Светкавиците не бяха разпределени случайно по небето. Бяха струпани на едно място и лежаха в близост до еклиптичната равнина. Това означава, че видяното, каквото и да е било то, е било далече, на десетки светлинни минути, може би дори на цели светлинни часове оттук. Ако този кораб се намираше в центъра на събитията, видените от нас светкавици щяха да се простират на много по-големи пространства.

— Добре. Извини ме, ако не се изпълвам с особено облекчение.

— Пораженията, които виждаме тук, няма как да са свързани с въпросните светкавици, Ана. Ако те наистина са се намирали в далечния край на системата, тогава отделената енергия трябва да е била ужасяваща. Този кораб явно е понесъл някакъв удар, но не може да е било директно попадение от същите оръжия, иначе сега тук изобщо нямаше да има кораб.

— Значи е бил улучен от шрапнел или нещо подобно.

— Малко вероятно…

— Торн, абсолютно ясно е, че се е случило нещо.

Дисплеите върху конзолата се оживиха. Никой от тях не бе направил нищо. Хури се приведе напред и запита нещо совалката, като прехапа устна.

— Какво има — поинтересува се Торн.

— Канят ни на дока — отвърна тя. — Нормален вектор за приближаване. Все едно че не се е случило нищо необичайно. Но ако е така, защо Иля не разговаря с нас.

— На нас разчитат две хиляди души. По-добре първо да се уверим, че там не ни чака капан.

— Напълно ми е ясно.

Ана прокара пръст по конзолата, като от време на време натискаше някой бутон, предизвиквайки съответната реакция от страна на системата.

— И какво правиш сега? — попита Торн.

— Приземявам совалката. Ако лайтхъгърът искаше да направи някоя гадост, вече имаше предостатъчно възможности да го стори.

Торн се нацупи, но не каза нищо. Усетиха подръпването на микрогравитацията, когато трансферната совалка превключи в режим на приближаване за паркиране, преминавайки под директния контрол на по-големия кораб. Корпусът му надвисна над тях и после в него се появи отвор, даващ им достъп до хангара. Хури затвори очи — отворът изглеждаше точно толкова голям, колкото голяма беше трансферната совалка — но преминаха без сблъсък. Совалката се задвижи върху колесниците си и миг по-късно се намести на едно от местата за паркиране. В последния момент усетиха лек тласък, последван от едва доловимо потрепване при осъществяването на контакта със задържащите елементи. И тогава дисплеите върху конзолата се промениха отново, за да обозначат, че совалката бе осъществила здравото си свързване с кораба. Всичко беше абсолютно нормално.

— Това не ми харесва — промълви Хури. — Не е типично за Иля.

— Не може да се каже, че тя беше особено благо настроена при последната ни среща. Може би просто сръднята ѝ е продължила прекалено дълго.

— Не е в нейния стил — сопна се Ана, но веднага съжали. — Нещо не е наред. Само дето не знам точно какво.

— Какво ще правим с пасажерите?

— Ще ги задържим тук, докато разберем какво става. След петнайсетте часа все ще могат да издържат още един-два.

— Това няма да им хареса.

— Налага се. Някой от твоите хора може да измисли някакво извинение, а?

— Несъмнено сме стигнали до положение, когато една лъжа повече или по-малко няма да промени нищо. Ще измисля нещо… може би проблем в напасването на атмосферното налягане.

— Това ще свърши работа. Не е нужно да бъде нещо кардинално, само основателно, за да ги задържи на борда на совалката няколко часа.

Торн отиде да уреди въпроса с помощта на своите сътрудници. „Няма да бъде особено трудно” — помисли си Хури Повечето пътници така или иначе не очакваха да излязат от совалката през следващите няколко часа и следователно нямаше да си дадат веднага сметка, че нещо не е наред. Стига да не се разчуеше, че все още никой не е слязъл, бунтът можеше да бъде отложен с няколко часа.

Зачака връщането на Торн.

— Сега какво — попита той. — Не можем да излезем през главния люк, иначе хората ще станат подозрителни, ако не се върнем.

— Тук има второстепенен люк — каза Хури и кимна към бронираната врата в едната стена на кабината. — Поисках да ни осигурят свързваща тръба от хангара. Така ще можем да влизаме и излизаме от кораба без никой да разбере.

Тръбата вече висеше от едната страна на корпуса. Засега лайтхъгърът беше изключително послушен. Хури и Торн си облякоха скафандри, макар от индикациите да ставаше ясно, че съставът и налягането на въздуха в тръбата са нормални. Приближиха се до вратата, отвориха я и влязоха в камерата от другата ѝ страна. Външната врата се отвори почти веднага, защото нямаше нужда от изравняване на налягането.

Нещо ги чакаше в тунела.