Корабът на изкуплението

Но в този момент лицето му се освети от розови и сини светлини.

Хури се намръщи.

— Какво беше това?

Той се обърна така, че да вижда навън.

— Светлини. Проблясващи като далечни светкавици. Виждам ги всеки път, когато преминавам край някой прозорец. Изглежда се намират близо до еклиптичната равнина, в същата половина на небето като машината на инхибиторите. Не бяха там, когато напуснахме орбита. Каквото и да е това, трябва да е започнало през последните дванайсет часа. Не мисля, че има нещо общо с оръжието.

— Тогава трябва да са нашите оръжия — възкликна Ана. — Иля трябва да е започнала да ги използва.

— Тя каза, че ще ни даде гратисен период.

Наистина беше така. Иля Вольова им беше обещала да не вкарва в употреба нито едно от тайните оръжия в продължение на трийсет дни, след което щеше да преразгледа решението си в зависимост от успеха на операцията по евакуирането.

— Трябва да се е случило нещо — каза Ана.

— Или ни е излъгала — добави Торн.

Под прикритието на тъмнината хвана отново ръката ѝ и прокара с пръст линия от китката до мястото, където се свързваха показалецът и средният ѝ пръст.

— Не. Не би ни излъгала. Случило се е нещо, Торн. Планът се е променил.

Гледката изплува от мрака два часа по-късно. Нищо не можеше да бъде направено някои от пасажерите в трансферния кораб да не видят отвън „Носталгия по безкрая”. На Хури и Торн не им оставаше друго освен да чакат с надеждата реакцията да не бъде прекалено крайна. Ана бе поискала да поставят прегради на прозорците — корабът беше прекалено стар, за да дава възможност прозорците му просто да бъдат свити, докато изчезнат. Торн обаче я предупреди да не прави нищо, което би намекнало, че гледката по някакъв начин е странна или обезпокоителна.

Може да не е толкова зле, колкото очакваш — прошепна той. — Ти знаеш как би трябвало да изглежда един лайтхъгър и този кораб те смущава, защото трансформациите на Капитана са го превърнали в нещо чудовищно. Но повечето от хората, които превозваме, са родени на Ризургам и не са виждали никога космически кораб, нито дори снимки, така че нямат представа как би трябвало да изглежда. Имат просто някаква неопределена представа въз основа на старата документация и на космическите опери, с които са отхранени от Дома за излъчване на емисиите. „Носталгия по безкрая” може да им се стори малко… необичаен… но няма непременно да направят извода, че е заразен от чума.

— А когато се качат на борда му — попита Хури.

— Тогава вече положението няма да бъде същото.

Оказа се обаче, че Торн е повече или по-малко прав. Шокиращите израстъци и архитектурни завъртулки на мутиралата външност на кораба изглеждаха патологични за Хури, но тя знаеше за чумата повече от когото и да било на Ризургам. В крайна сметка се оказа, че сравнително малка част от пасажерите се притесниха така, както бе очаквала. Повечето бяха готови да приемат, че причинените от болестта завъртулки изпълняваха някакви неясни военни функции. Все пак те вярваха, че това бе именно корабът, изтрил цяла колония от лицето на Ризургам. Нямаха почти никаква предварителна представа как би трябвало да изглежда, освен че поради самата си природа, трябва да е извънредно злокобен.

— Те усещат най-вече облекчение, че изобщо има кораб — обясни Торн. — А и повечето от тях няма как да се доберат до прозорец. Приемат това, което им се казва, или то изобщо не ги интересува.

— Как може да не ги интересува, когато изоставиха досегашния си живот, за да дойдат тук.

— Уморени са. Толкова са уморени, че не са в състояние да се интересуват от нищо друго освен от възможността да излязат оттук.

Трансферният кораб мина бавно покрай едната страна на „Носталгия по безкрая”. Хури беше виждала достатъчно пъти това приближаване, за да го наблюдава без какъвто и да било интерес. Сега обаче нещо я накара да се намръщи.

— Това преди го нямаше тук — обяви тя.

— Кое?

Като се стараеше да говори тихо и да не сочи, Ана обясни:

— Ето този белег. Виждаш ли го?

— Онова нещо ли? Няма как да го пропусна.

Белегът представляваше прорез, лъкатушещ в продължение на неколкостотин метра по дължината на корпуса. Изглеждаше дълбок, много дълбок, и достигаше много навътре в кораба, освен това по всичко личеше, че е съвсем скорошен: краищата му бяха остри и нямаше следи от опити за ремонтиране. Стомахът на Хури се сви мъчително.

— Нов е — каза тя.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Трансферната совалка се плъзгаше край лайтхъгъра, подобна на самотно въздушно мехурче, носещо се покрай хълбока на огромен кит. Хури и Торн се насочиха към рядко използваната кабина за управление на полета, затвориха херметически вратата след себе си и наредиха да бъдат включени част от прожекторите. Светлинните струи обляха странично корпуса, откроявайки топологията на особения му релеф. Странните трансформации се виждаха до най-малките подробности — гънки, издатини и акри от нещо като гущерови люспи — но не се виждаха следи от по-големи поражения.

— Е? — прошепна Торн. — Какво смяташ?