Корабът на изкуплението

Хури трепна и усети как Торн реагира по същия начин. От войнишките години ѝ беше останала непоносимост към роботите. На Края на небето роботът често беше последното нещо, което виждаш. Беше се научила да потиска тази фобия, откакто се движеше сред други култури, но все още се стряскаше при неочаквана среща с някой робот.

Този слуга обаче не ѝ беше познат. Имаше човешка форма и същевременно нямаше човешки вид. Беше предимно кух, буквално скеле от тънки като тел стави и сухожилия и нямаше почти никакви солидни части. В скелетоподобната му форма се забелязваха механизми от различни сплави, жужащи сензори и артериални връзки. Очакващият ги слуга беше запречил коридора с протегнатите си крайници.

— Не изглежда обещаващо — прошепна Хури.

— Здравейте — обади се слугата или по-скоро излая с грубовато синтезирания си глас.

— Къде е Иля? — попита Ана.

— Неразположена е. Имате ли нещо против да натоварите скафандрите си с тълкуването на фактите от околната среда и предаването им по визуален и аудио път. Това ще улесни значително нещата.

— Какви ги говори — учуди се Торн.

— Иска да го оставим да манипулира видяното от нас чрез скафандрите.

— Може ли да го направи?

— Всяко нещо на кораба може, ако го оставим. Повечето ултри имат импланти за постигане на същия ефект.

— А ти?

— Моите ги махнаха преди да сляза на Ризургам. Не исках някой да успее набързо да установи връзката ми с „Носталгия по безкрая”.

— Разумно.

Слугата се обади отново.

— Уверявам ви, че няма да има никакви трикове. Както виждате, аз съм безопасен. Иля нарочно ми избра такова тяло — за да не мога да пакостя.

— Иля ли го избра?

Слугата кимна с теленото си подобие на череп. Нещо се заклати в отворената клетка — между два тела висеше бяло парченце, което приличаше много на угарка от цигара.

— Да. Тя ме изобрети. Аз съм симулацията в бета-ниво на Невил Клавейн. Е, не съм картина, излязла изпод четката на някой художник, но определено не приличам на това тук. Но ако все пак искате да ме видите такъв, какъвто съм в действителност…

Слугата направи подканващ жест с едната си ръка.

— Внимавай — прошепна Торн.

Хури даде на скафандъра си беззвучни команди да приема и тълкува информацията за заобикалящите я полета. Промяната се осъществи меко. Слугата избледня и изчезна от зрителното ѝ поле. Скафандърът ѝ запълни празнините, където трябваше да се намира той, базирайки се върху догадки и върху задълбочените си познания за триизмерното обкръжение. Всички защити останаха по местата си. Ако се раздвижеше бързо или направеше нещо подозрително според скафандъра, слугата щеше да се появи отново в зрителното ѝ поле.

Сега обаче на мястото му се появи солидната фигура на мъж. Съществуваше леко несъответствие между него и обкръжението му — той беше прекалено остро фокусиран, прекалено ярък, а сенките не падаха върху му както трябваше — но тези грешки бяха умишлени. Скафандърът можеше да го направи да изглежда абсолютно реален, но се смяташе за разумно образът да не се предава абсолютно реалистично. Така нямаше опасност в някой момент наблюдателят да забрави, че всъщност общува с машина.

— Така е по-добре — каза фигурата.

Пред Ана стоеше възрастен човек, хилав, с бяла брада и коса.

— Вие ли сте Невил… как казахте е второто ви име?

— Невил Клавейн. А вие трябва да сте Ана Хури.

Сега вече гласът му беше почти човешки. Оставена беше, пак умишлено, съвсем лека изкуствена нишка.

— Никога не съм чувала за вас — отвърна тя и погледна към Торн.

— Нито пък аз — додаде той.

— Няма как да сте чували — съгласи се Клавейн. — Току-що пристигам. Или по-скоро, все още не съм пристигнал, но съм на път да го направя.

Хури можеше да чуе подробностите по-късно.

— Какво се е случило с Иля?

Лицето му се изопна.

— Страхувам се, че новините не са добри. По-добре елате с мен.

Клавейн се обърна и се запъти към другия край на коридора; очевидно очакваше да го последват.

Хури погледна към Торн. Той кимна, без да каже нито дума.

Двамата тръгнаха след него.

Той ги поведе из катакомбите на „Носталгия по безкрая”. Ана си повтаряше непрестанно, че слугата не може да ѝ направи нищо, че Иля вече беше взела нужните предпазни мерки, за да не допусне подобно нещо. След като бе инсталирала симулация в бета-ниво, със сигурност бе ограничила възможностите и действията му. Симулацията само се водеше на слугата; софтуерът — непрекъснато си напомняше, че това не е нищо повече от софтуер, много умен софтуер — се пресъздаваше на някоя от корабните мрежи.

— Кажи ми какво се е случило, Клавейн — рече тя. — Каза, че си на път да пристигнеш. Какво означава това?

— Корабът ми се намира в последната си фаза на намаляване на скоростта. Нарича се „Зодиакална светлина”. Ще пристигне в тази система съвсем скоро и ще спре до вашия кораб. Физическото ми съответствие се намира на него. Подканих Иля да инсталира тази симулация в бета-ниво, защото изоставането след светлината не ни позволява да осъществим нещо подобно на значими преговори. Иля се съгласи… и ето ме тук.

— И къде е Иля?