Корабът на изкуплението

— Мога да ви кажа къде е тя — отвърна Клавейн. — Но не съм съвсем сигурен какво се случи. Беше ме изключила.

— Тогава трябва да те е включила отново — обади се Торн.

Ходеха — или по-скоро газеха — в стигаща до коленете им корабна тиня с цвят на жлъчка. Откакто бяха напуснали хангара се движеха из въртящи се около оста си части, но постигнатата в резултат гравитация варираше в зависимост от пътя, който следваха.

— Всъщност не тя ме включи — отговори Клавейн. — Ето това е необичайното. Дойдох на себе си, би могло да се каже, и открих… е, започвам да тичам като пърле пред майка си.

— Мъртва ли е тя, Клавейн?

— Не — отвърна с известно натъртване той. — Не, не е мъртва. Но и не е добре. Добре е, че дойдохте. Предполагам, че на тази совалка имате пасажери.

Нямаше смисъл да го лъже.

— Две хиляди човека — призна Хури.

— Иля каза, че ще трябва да осъществите общо сто пътувания в двете посоки. И това е едва първото, нали?

— Дай ни време и ще се справим с всичките — обади се Торн.

— Твърде възможно е времето вече да е непостижим лукс. Съжалявам, но такова е положението.

— Спомена за някакви преговори — намеси се Ана. — За какво, по дяволите, трябва да се преговаря?

Старческото лице насреща ѝ се разпъна в изпълнена със симпатия усмивка.

— За доста много, страхувам се. Вие имате нещо, което моят прототип желае изключително силно.

Слугата познаваше кораба. Клавейн ги водеше из лабиринт от коридори и шахти, наклонени проходи и канали, камери и преддверия, прекосяваше райони, които Хури познаваше съвсем повърхностно. Някои участъци на лайтхъгъра не бяха посещавани от десетилетия световно време. Дори Иля бе проявявала подчертана неохота да ходи там. Корабът беше огромен и заплетен, топологията му беше неразгадаема като изоставено метро на запустяла столица. Обитаваха го множество призраци, като не всички имаха непременно кибернетичен или въображаем произход. Ветровете въздишаха из дългите му километри празни коридори. Гъмжеше от плъхове, в сенките му дебнеха машини и побъркани хора. Той имаше своите настроения и трескави състояния, също като някоя стара къща.

Но сега нещо се бе променило неуловимо. Напълно възможно беше всичките му някогашни обитатели и заплашителни места все още да съществуваха. Сега обаче се усещаше един всеобхватен дух, разумно присъствие, проникващо във всеки кубически сантиметър, което обаче не можеше да бъде локализирано в определена точка на кораба. Където и да отидеха, бяха заобиколени от Капитана. Той ги усещаше и те го усещаха, дори само като настръхване на космите на тила от острото чувство, че ги наблюдават. И от това целият кораб изглеждаше едновременно и повече, и по-малко заплашителен от преди. Всичко зависеше от това на чия страна беше Капитанът.

Хури не знаеше отговора на този въпрос. Не мислеше, че дори Иля можеше да каже със сигурност.

Най-сетне Ана започна да разпознава района, през който се движеха. Той бе сред най-малко променените от претърпяната от Капитана трансформация. Стените имаха червеникавокафявия цвят на стари ръкописи, в коридорите преобладаваше характерният за манастирите полумрак, нарушаван единствено от премигващите като свещи охрено-жълти светлинки по стените. Клавейн ги водеше към болничното отделение.

Стаята, в която се озоваха, беше с нисък таван и без прозорци. Слугите от медицинския персонал представляваха клекнали по ъглите части от машини, сякаш имаше малка вероятност да се появи нужда от тях. Единственото легло беше разположено почти в центъра на помещението, обслужвано от ансамбъл тумбести съоръжения. В леглото лежеше по гръб жена, ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени. Графиките на биомедицинските ѝ показатели проблясваха над нея като зора.

Хури се приближи до леглото. В него несъмнено лежеше Вольова. Но изглеждаше като неин вариант, подложен на някакъв ужасен експеримент за ускорено стареене, нещо свързано с лекарства, засмукващи кожата до самите кости и други лекарства, превръщащи я в безжизнена мембрана. Изглеждаше учудващо крехка, сякаш щеше да се разсипе на прах всеки момент. Ана не виждаше за първи път Иля тук, в болничното отделение. Беше се лекувала и след престрелката на повърхността на Ризургам, когато плениха Силвест. Тогава Вольова бе ранена, но изобщо не бе ставало и дума, че може да умре. Сега беше необходимо да се вгледаш много внимателно в нея, за да се увериш, че вече не е мъртва. Иля изглеждаше изсушена като чироз.

Хури се обърна ужасена към симулацията.

— Какво се е случило?