Корабът на изкуплението

Следващите шест часа минаха бързо. Торн и Хури се върнаха в трансферната совалка и се посъветваха с преките ри подчинени. Научиха с благодарност, че по време на посещението им при Вольова не бяха възникнали никакви кризи. Не липсваха дребни пререкания, но в по-голямата си част двете хиляди пасажери бяха приели измислената история за възникването на проблем с атмосферната съвместимост между двата кораба. Сега вече увериха пътниците, че техническото затруднение е било преодоляно и всъщност е ставало дума просто за неправилно функциониране на сензор. Слизането от совалката можеше да започне по вече определения ред. Те щяха да бъдат настанени на неколкостотин метра от хангара, в част на кораба, която бе сравнително незасегната от причинените от чумата трансформации на Капитана. Хури и Вольова се бяха постарали здраво да прикрият по един или друг начин най-смущаващите места.

Там беше студено и усойно и макар да бяха сторили всичко възможно да го направят по-удобно, атмосферата все още наподобяваше крипта. Бяха добавени междинни прегради, за да бъде разделено пространството на по-малки помещения, като всяко едно бе в състояние да побере стотина човека, и тези помещения на свой ред бяха снабдени с допълнителни прегради, за да се осигури известна интимност на отделните семейства. Този район можеше да побере десет хиляди пасажери, тоест пристигналите и при следващите четири курса на трансферната совалка, но след шестия курс щеше да се наложи да започнат да пръскат новодошлите в главния корпус на кораба. И тогава неизбежно истината щеше да изплува: не само че бяха доведени на борда на поразен от страшната Смесена чума кораб, ами този кораб се беше превърнал в част от собствения си капитан, който го трансформираше непрекъснато и сега се намираха, във всякакъв смисъл, вътре във въпросния Капитан.

Хури очакваше осъзнаването на този факт да бъде съпроводено с паника и ужас. Най-вероятно щеше да се наложи да прибягнат до налагането на военно положение, дори още по-строго от съществуващото в момента на Ризургам.

Но дори това нямаше да струва пукнат грош, когато изплуваше другата истина, а именно че Иля Вольова, мразеният от всички триумвир, е все още жива и е инициатор и осъществител на цялата тази евакуация.

Тогава вече щяха да започнат истинските неприятности.

Ана наблюдаваше как трансферната совалка се отдели от мястото си в хангара и се устреми обратно към Ризургам. Трийсет часа за полет плюс, ако имаха късмет, не повече от половината от това време за качването и настаняването на хората. След два дни Торн щеше да се върне. Ако успееше да задържи нещата дотогава, щеше да се чувства така, сякаш бе изкачила цяла планина.

Но след това трябваше да се справят с още деветдесет и осем полета…

Едно по едно — помисли си тя. На това я бяха научили през войнишките ѝ дни — да разгражда всеки проблем на малки, осъществими части. Тогава, колкото и зашеметяващ да изглежда, проблемът може да бъде разрешен малко по малко. Съсредоточи се върху детайлите и се притеснявай за общата картина след това.

Навън далечната космическа битка продължаваше да бушува. Светкавиците наподобяваха пробягване на синаптични сигнали в напречен разрез на мозък. Беше сигурна, че Вольова знае нещичко за ставащото, симулацията на Клавейн вероятно също бе осведомена. Но Иля спеше, а Хури не вярваше, че слугата ще ѝ каже нещо друго освен майсторски скроени лъжи. В такъв случай оставаше Капитанът, който също знаеше нещо.

Ана тръгна сама. Слезе с раздрънкания асансьор до оръжейната, както бе правила стотици пъти досега в компанията на Вольова. Преследваше я странното чувство, че върши нещо нередно, като отива там без придружител.

Помещението беше тъмно и в безтегловност, също както го помнеше. Хури спря асансьора на нивото на водещата към оръжейната херметична камера и си сложи скафандър с двигател. След малко вече беше вътре, носейки се в безтегловност в мрака. Отблъсна се от стената, опитвайки да не обръща внимание на смущението, което я обземаше винаги в присъствието на тайните оръжия. Направи нужните корекции на навигационната система на скафандъра и изчака, докато се настрои. Сиво-зелените форми се изправяха пред прозорчето на скафандъра ѝ, отстоящи на разстояние от десетина до неколкостотин метра. Подобната на паяжина решетка на системата от една релса представляваше серии от линии, пресичащи помещението под всевъзможни ъгли. Все още се виждаха оръжия, но не толкова, колкото беше очаквала.

Преди да тръгне за Ризургам броят им беше трийсет и три. Вольова беше извадила осем от тях, преди Капитанът да опита да се самоунищожи. Но формите, които виждаше в момента бяха прекалено малко, и в никакъв случай не бяха двайсет и пет. Започна да ги брои. Подозренията ѝ се оказаха верни. На борда на „Носталгия по безкрая” бяха останали само тринайсет оръжия. Двайсет от проклетите неща бяха в неизвестност.