Корабът на изкуплението

— Все още не знам точно. Преди да ме приспи ѝ нямаше нищо. А когато после дойдох на себе си, се озовах в тази стая. Тя лежеше в леглото. Машините бяха стабилизирали състоянието ѝ, но това е всичко, което са в състояние да направят. В крайна сметка тя пак умира. — Клавейн кимна към дисплеите над Иля. — Виждал съм подобни рани и преди, по време на войните. Вдишала е вакуум без никаква защита срещу загубата на влага на вътрешните органи. Въздухът трябва да е излязъл бързо, но не достатъчно, за да я убие мигновено. Уврежданията са най-вече в белите ѝ дробове — пострадали са всички алвеоли, където са се образували ледени кристалчета. Ослепяла е и с двете очи, има увреждания и на мозъчните функции. Уврежданията на трахеята пък затрудняват говора ѝ.

— Тя е ултра — възкликна отчаяно Торн. — Ултрите не умират, само защото са глътнали малко вакуум.

— Тя не прилича особено на другите ултри, които съм срещал — отвърна Клавейн. — В нея нямаше импланти. Ако е имала, явно ги е махнала. Иначе медишинките можеха да предотвратят удара срещу главния ѝ мозък. Но тя няма нищо подобно в себе си. Доколкото разбирам, самата мисъл да позволи нещо да нахлуе в нея я е отблъсквала.

Хури погледна симулацията.

— Ти какво направи, Клавейн?

— Каквото трябваше. Бях помолен да направя каквото мога. Очевидното беше да инжектирам доза медишинки.

— Чакай — вдигна ръка Хури. — Кой те помоли за това?

Симулацията се почеса по брадата.

— Не съм сигурен. Просто се почувствах длъжен да го направя. Трябва да разберете, че съм просто един софтуер. Не претендирам да съм повече от това. Напълно е възможно нещо да се е намесило в моите действия, принуждавайки ме да постъпя по един или друг начин.

Хури и Тори се спогледаха. Ана разбра, че и двамата мислеха едно и също. Единственият, който би могъл да включи отново симулацията и да я помоли да помогне на Вольова, беше Капитанът. Хури усети, че настръхва. Прекрасно си даваше сметка, че я наблюдават.

— Клавейн — рече тя. — Чуй ме. Не знам какво си в действителност. Но трябва да разбереш: тя би предпочела да умре, вместо да те остави да направиш това, което си сторил.

— Знам — промълви Клавейн, като протегна безпомощно дланите си напред. — Но трябваше да го направя. Така щях да постъпя и ако самият аз бях там.

— Да пренебрегнеш най-съкровеното ѝ желание, това ли имаш предвид?

— Да, може да се каже и така. Защото някога един човек направи същото за мен. Намирах се в същото положение като нея. Ранен… всъщност умиращ. Бях ранен, но определено не желаех никакви гадни машини в черепа си. Предпочитах да умра, но не и да допусна подобно нещо. Но един човек ги вкара там въпреки всичко. И сега съм му благодарен. Това ми подари четиристотин години живот, от който иначе щях да се лиша.

Хури погледна към леглото, към лежащата в него жена, и отново към мъжа, който, ако не беше спасил живота ѝ, поне бе отложил момента на смъртта.

— Клавейн… — започна тя. — Кой, по дяволите, си ти?

— Клавейн е конджоинър — промълви тих като полъх глас. — Добре е да го слушаш много внимателно, защото той знае какво говори.

Беше Вольова, но фигурата на леглото така и не помръдна. Единственият показател, че сега, за разлика от момента на пристигането им, бе дошла в съзнание, бяха променените графики за състоянието ѝ върху апаратурата над нея.

Ана свали шлема си. Привидението на Клавейн изчезна, заместено от машината-скелет. Тя постави шлема на пода и коленичи до леглото.

— Иля?

— Да, аз съм.

Гласът напомняше триене на шкурка. Хури забеляза съвсем леко движение на устните на Вольова при оформянето на думите, но звуците идваха някъде отгоре.

— Какво стана?

— Злополука.

— На идване видяхме повредите по корпуса. Това…

— Да. Вината беше моя. Както всичко останало. Грешката е винаги моя. Скапаната вина винаги е моя.

Ана погледна към стоящия отзад Тори.

— Твоя ли?

— Бях надхитрена. — Устните ѝ се разтегнаха в нещо, което почти можеше да мине за усмивка. — От Капитана. Реших, че най-сетне е възприел моя начин на мислене. Че ще използваме тайните оръжия срещу инхибиторите.

Хури почти беше в състояние да си представи какво се бе случило.

— И как те надхит…

— Извадих осем от оръжията извън корпуса. Той докладва за някаква лека функционална повреда. Повярвах, че е така. Оказа се, че това е било просто начин да ме накара да изляза вън от кораба.

— Искал е да те убие? — понижи глас Ана.

Това бе абсурдна постъпка — от Капитана вече не можеше да се скрие нищо, — но не успя да се овладее.

— Не — изсъска в отговор Иля. — Искаше да убие себе си, не мен. Но аз трябваше да бъда там, за да го видя. Трябваше да бъда свидетел на ставащото.

— Но защо?

— За да разбера угризенията му. За да разбера, че е умишлено, а не инцидентно. Торн се приближи до тях. Той също бе свалил шлема си и го бе стиснал уважително под едната си ръка.

— Но корабът е все още тук. Какво стана, Иля?

Отново се появи уморената полуусмивка.

— Насочих совалката си към лъча. Помислих, че така мога да го накарам да спре.

— И изглежда си успяла.

— Не очаквах да оцелея. Но не улучих както трябва целта си.