Корабът на изкуплението

Слугата се приближи на свой ред до леглото. Освободени от образа на Клавейн, движенията му автоматично придобиваха по-машинен и заплашителен вид.

— Те знаят, че инжектирах медишинки в главата ти — обяви той. Гласът му бе загубил човешкото си звучене. — А сега пък знаят, че ти знаеш.

— Клавейн… бета-нивото… нямаше избор — промълви Вольова преди някой от посетителите и да успее да каже нещо. — Без медишинките вече щях да бъда мъртва. Дали ме ужасяват? Да. Безкрайно, до самата сърцевина на цялото ми същество. Изпълва ме отвращение при мисълта, че сега пълзят из черепа ми като легион от паяци и змии. Но същевременно приемам, че са необходими. Все пак те са инструментите, с които работя открай време. И знам много добре, че не могат да правят чудеса. Пораженията са прекалено сериозни. Не подлежа на ремонт, така да се каже.

— Ще намерим някакъв начин, Иля — каза Хури. — Раните ти не може да са…

Шепотът на Вольова я прекъсна.

— Забрави за мен. Аз съм без значение. Сега единствено оръжията имат значение. Те са мои деца, и колкото и зли, колкото и лоши да са, няма да позволя да попаднат в неподходящи ръце.

— Сега явно се приближаваме до проблема — обади се Торн.

— Клавейн… истинският Клавейн иска оръжията — продължи Иля. — Според собствената му преценка той разполага с необходимите средства да ни ги вземе. — Гласът ѝ стана по-силен. — Така ли е, Клавейн.

Слугата се поклони.

— Бих предпочел многократно да се договорим по този въпрос, както добре знаеш, Иля, особено сега, след като инвестирах време, за да ти помогна. Но не си прави илюзии. Моят първообраз е способен да действа доста безжалостно, когато става дума за справедлива кауза. Той вярва, че правдата е на негова страна. А хората, които смятат, че правдата е на тяхна страна, са най-опасните.

— Защо ни казваш това — попита Хури.

— Това е в негов… в наш интерес — отвърна любезно слугата. — Предпочитам да предадете оръжията без бой. Така най-малкото ще избегнем всякакъв риск да увредим проклетите предмети.

— Не ми приличаш на чудовище — заключи Ана.

— И не съм — отговори слугата. — Нито пък моето физическо съответствие. Той винаги избира пътя на най-малкото кръвопролитие. Но ако се налага да се пролее кръв… е, моят първообраз няма да се откаже заради хирургическото пускане на кръв. Особено пък сега.

Изрече последните думи така натъртено, че Торн попита:

— Какво му е особеното на сега?

— Ами всичко, което трябваше да направи, за да стигне дотук. — Слугата направи пауза, отворената му глава ги огледа един подир друг. — Предаде всичко, в което е вярвал през последните четиристотин години. Не му беше леко, уверявам ви. Наложи се да излъже приятелите си и да изостави любимите си хора, защото знаеше, че няма друг начин да извърши необходимото. А напоследък му се наложи да вземе ужасно решение. Унищожи нещо, което обичаше безкрайно. И това му донесе непоносима болка. В този смисъл аз не съм точно копие на истинския Клавейн — личността ми беше оформена преди извършването на този ужасен акт.

Гласът на Вольова застърга отново, като привлече незабавно вниманието им.

— Истинският Клавейн не е като теб?

— Аз съм скеч, направен преди животът му да бъде затъмнен от ужасен мрак, Иля. Мога само да правя предположения до каква степен се различаваме. Но не бих желал да се шегувам с физическото си съответствие в сегашното му душевно състояние.

— Психологическа война — изсъска тя.

— Моля?

— Затова си дошъл, нали? Не да ни помогнеш да се договорим за нещо разумно, а за да всееш в душите ни страх.

Слугата се поклони отново, със същата механична скромност.

— Ако можех да го постигна, щях да смятам, че съм си свършил добре работата — отвърна той. — Възможно най-малко кръвопролитие, нали си спомняте?

— Щом искаш кръвопролитие — заяви Иля Вольова, — значи си дошъл точно при когото трябва.

Малко след това тя изпадна в друго състояние на съзнанието, може би не твърде различно от съня. Дисплеите се успокоиха, синусоидните вълни и хармоничните хистограми на Фурие отразяваха сеизмична промяна в основната нервна активност. Посетителите ѝ я наблюдаваха няколко минути в това състояние, като се чудеха дали спеше или правеше някакъв номер, и дали това изобщо имаше значение.