Корабът на изкуплението

— Не бих я убил, уверявам те. Искам тези оръжия, защото вярвам в единството на човечеството и в хуманността. Никога не съм смятал, че целта оправдава средствата. Нито в тази, нито в която и да било друга от проклетите войни, в които съм участвал. Ако се наложи да убия, за да постигна каквото искам, ще го направя. Но не и преди да съм направил всичко възможно, за да го избегна. Иначе с нищо няма да бъда по-добър от другите конджоинъри.

Без никакво предупреждение Иля Вольова се обади от леглото си.

— Защо са ти тези оръжия, Клавейн?

— Аз бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Това са моите оръжия.

Хури се взираше в лицето на ранената, но тя не ѝ изглеждаше по-будна, отколкото преди пет минути.

— Те всъщност не принадлежат на вас — каза Клавейн. — Собственост са на конджоинърите.

— И сега си посвещаваш скапаното време да си ги искаш обратно, така ли?

— Не съм аз този, който си ги иска обратно, Иля. Аз съм добрият, дошъл да те отърве от тях, преди да са пристигнали лошите. Тогава оръжията ще бъдат моя, а не твоя грижа. А като казвам „лоши”, говоря напълно сериозно. По-добре да си имаш вземане-даване с мен, защото съм разумен човек. Конджоинърите обаче дори няма да си направят труда да преговарят. Просто ще си вземат оръжията, без да питат.

— Все още ми е трудно да повярвам на онази история с дезертирането, Клавейн.

— Иля… — Ана се надвеси над леглото. — Иля, остави Клавейн засега. Има нещо, което трябва да знам. Какво направи с тайните оръжия? Преброих само тринайсет в оръжейната.

Вольова се засмя преди да отговори. Като че ли се радваше на собствения си ум.

— Разпръснах ги. Убих два заека с един куршум. Сега са навсякъде из системата, така че Клавейн няма как да се добере лесно до тях. Същевременно ги програмирах да стрелят автоматично срещу машините на инхибиторите. Как са моите красавици, Хури? Впечатляващи ли са фойерверките тази нощ?

— Фойерверки наистина има, Иля, но нямам абсолютно никаква представа кой побеждава.

— Е, значи, поне битката все още продължава. Това трябва да е добър знак, а?

Вольова не направи нищо видимо, но над главата ѝ се появи сплескана сфера, приличаща на мехурче-мисъл от карикатура. Макар да беше ослепена при атаката на оръжието, сега носеше малки сиви очила, които бяха във връзка с инсталираните от посредника на Клавейн импланти в главата ѝ. „В някои отношения сега тя има по-добро зрение отпреди” — помисли си Хури. Така беше в състояние да вижда на всички дължини на вълната и ленти извън електромагнитния диапазон, които предлагаха очилата, и можеше да черпи от генерираните от машината полета със значително по-голяма яснота, отколкото беше възможно преди. И въпреки всичко, присъствието на чуждите машини в черепа ѝ несъмнено я изпълваше с нямо отвращение. Подобни неща винаги я бяха възмущавали и сега ги приемаше единствено поради нуждата.

Проектираната сфера беше по-скоро всеобща халюцинация, отколкото холограма. Беше цялата осеяна със зелени линии на екваториална координатна система, леко изпъкнала на екватора и стесняваща се на полюсите. Еклиптиката на системата представляваше млечнобял диск, обхващащ мехура от едната до другата страна, осеян с множество символи. В средата светеше оранжевото око на звездата Делта Павонис. Яркочервено петно обозначаваше разрушения Рок, а по-тъмночервеното ядро представляваше огромното оръжие на инхибиторите, което сега се движеше в ротационна фаза със звездата. Самата звезда беше очертана с блестящи лилави контурни линии. Петното на повърхността ѝ, непосредствено под оръжието, навлизаше навътре в нея, като стигаше до една осма от диаметъра ѝ, тоест една четвърт от разстоянието до ядрото, където се осъществяваше ядрено горене. Разбеснели се виолетово-бели пръстени разтопена материя се разпространяваха от ямата, замръзнали като вълнички на повърхността на езеро, но те бяха само искри в сравнение с експлозивната мощ на ядрото. Но колкото и смущаваща да беше тази информация, звездата не беше непосредствено привличащата вниманието точка. Хури преброи двайсетина триъгълничета в същия квадрант на еклиптиката, в който се намираше и инхибиторското оръжие, и реши, че това са оръжията от тайната оръжейна.

— Такова е състоянието на играта — обяви Вольова. — В реално време. Не ми ли завиждаш за играчките, Клавейн?

— Нямаш представа колко са важни тези оръжия — отвърна слугата.

— Така ли мислиш?

— От тях зависи дали целият човешки род ще оцелее или ще бъде затрит. Ние също знаем за инхибиторите, Иля, и знаем какво могат да направят те. Видяхме го в послания от бъдещето: човешката раса се намира на ръба на пълното унищожение от машините на инхибиторите. Нарекохме ги вълците, но няма съмнение, че говорим за един и същ враг. Ето затова не трябва да разпиляваш оръжията.

— Да ги разпилявам ли? Аз не ги разпилявам. — Звучеше смъртно обидена. — Използвам ги тактически, за да забавя действията на инхибиторите. Осигурявам безценно време за Ризургам.

— И колко оръжия изгуби откакто започна кампанията?

— Нито едно.

Слугата се наклони над нея.

— Иля… слушай ме внимателно. Колко оръжия изгуби?