Корабът на изкуплението

Гласът звучеше както и преди, но все пак нещо се бе променило. Антоанет предположи, че Лайл просто вече не беше длъжен да имитира старата субперсона, която бе заместил преди шестнайсет години.

— Защо? — попита остро тя. — Да не би да ти липсвах?

— Да — отвърна Мерик. — Да, липсваше ми.

— Не мисля, че някога ще мога да ти простя, Лайл.

— Никога не бих поискал или очаквал прошката ти, Антоанет. Определено не я заслужавам.

— Така е, не я заслужаваш.

— Но все пак разбираш, че съм дал обещание на баща ти?

— Така каза Зейвиър.

— Баща ти беше добър човек, Антоанет. Той искаше само най-доброто за теб.

— Както и за теб, Лайл.

— Задължен съм му. Не мога да го оспорвам.

— Как живееш с това, което си направил?

Последва нещо, което можеше да бъде смях или дори самоосъдително кикотене.

— Онази моя част, която имаше най-голямо значение, не е особено смутена от този въпрос. Моето аз от плът и кръв беше екзекутирано. Аз съм просто сянка, единствената сянка, която пропуснаха изтриваните на глави.

— Сянка със силно развито чувство за самосъхранение.

— Не бих се опитал да отрека и това.

— Иска ми се да те мразех, Лайл.

— Тогава давай. Милиони вече го правят.

Младата жена въздъхна.

— Но не мога да си го позволя. Това е все още моят кораб. А ти все още го управляваш, независимо дали ми харесва или не. Така ли е, Лайл?

— Вече съм бил пилот, госпож… искам да кажа Антоанет. Бях запознат отблизо с космическите операции преди злощастната случка. Затова не ми беше трудно да се интегрирам в „Буревестник”. Съмнявам се, че една истинска субперсона би могла да ми бъде адекватен заместник.

Тя изпръхтя пренебрежително.

— О, не се притеснявай. Нямам подобно намерение.

— Така ли?

— Да. Но поради напълно прагматични причини. Не мога да си го позволя, не и без да влоша сериозно възможностите на кораба си. Не искам да преминавам отново през обучението на ново гама-ниво, особено пък сега.

— Тази причина е достатъчна за мен.

— Не съм свършила. Баща ми се е споразумял нещо с теб. Това означава, че ти си се споразумял със семейство Бакс. Не мога да не изпълня това задължение, дори да исках. Няма да бъде добре за бизнеса.

— Малко сме отдалечени от каквито и да било възможности за бизнес, Антоанет.

— Е, може би. Но има още нещо. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Предстои ни битка. Ти ще ми помогнеш. Под тези думи разбирам, че ще управляваш този кораб и ще го караш да изпълнява всичко, което поискам. Ясно? Всичко. Независимо на каква опасност ме излага.

— Обетът да те пазя бе също част от договорката ми с баща ти, Антоанет.

Тя сви рамене.

— Било е между вас двамата, не с мен. От сега нататък аз ще поемам собствените си рискове, дори да са такива, които могат да ми струват живота. Разбра ли?

— Да… Антоанет.

Младата жена стана.

— А, и още едно нещо.

— Да?

— Никакви „госпожички” повече.

Хури беше слязла при евакуираните, като правеше всичко възможно, за да ги успокои, че не са забравени, когато усети как целият кораб се наклони на една страна. Движението беше силно и внезапно, достатъчно, за да я събори и да я запрати в най-близката стена. Ана изруга, през ума ѝ преминаха като светкавица хиляда възможности, но мислите ѝ бяха удавени незабавно под паническия рев, издаден от две хиляди пасажери. Чу викове и писъци и трябваше да минат безкрайно дълги секунди, преди звукът да започне постепенно да замира и да премине в неспокойно буботене. Движението не се повтори, но ако някой все още бе хранил илюзии, че корабът е нещо солидно и непроменливо, от тях не бе останала и следа.

Хури премина незабавно в режим на ограничаване на щетите. Тръгна измежду преградите, разделящи обширното помещение, без да предлага нищо повече освен успокоително махване с ръка на хората, които опитваха да я спрат и да я питат какво се е случило. Все още не беше намерила отговора за себе си.

Вече се бяха договорили преките ѝ помощници да се съберат в случай, че възникне нещо неочаквано. Завари десетина от тях, които я чакаха, и всички изглеждаха почти толкова паникьосани, колкото и поверените на грижите им хора.

— Вюйомие… — възкликнаха почти в хор те, щом я видяха.

— Какво, по дяволите, се случи току-що? — попита един от тях. — Имаме хора със счупени кости, други не могат да си кажат името от уплаха. Не беше ли редно някой да ни предупреди?

— Избягване на сблъсък — отвърна тя. — Корабът засече носещ се към нас скален блок. Нямаше време да го разбие, затова се наложи да се отклони сам. — Това беше лъжа, при това дори не ѝ звучеше убедително, но все пак представляваше опит за логическо обяснение. — Затова нямаше предупреждение — додаде тя. — Но това всъщност е добър признак: означава, че осигурителните подсистеми все още действат.

— Никога не е ставало дума, че няма да действат — измърмори някой от групата.

— Е, сега вече знаем със сигурност, нали така?

После им каза да съобщят на хората, че внезапното движение не е причина за тревоги и да се погрижат за ранените.