Корабът на изкуплението

— Какво имаш предвид под „изгуби”? Три оръжия дадоха функционален дефект. Толкова за конджоинърското майсторство. Две други са предназначени да бъдат използвани само веднъж. Надали това може да бъде определено като „загуби”, Клавейн.

— Значи нито едно оръжие не е било унищожено от ответен огън от страна на инхибиторите?

— Две оръжия бяха донякъде повредени.

— Бяха унищожени напълно, нали?

— Все още получавам телеметрична информация от тях. Няма да знам какви точно са пораженията, преди да огледам бойната сцена.

Образът на Клавейн отстъпи от леглото. Беше станал една степен по-блед, ако такова нещо изобщо беше възможно. Затвори очи и измърмори нещо под носа си, нещо, което приличаше най-вече на молитва.

— В началото ти разполагаше с четирийсет оръжия. Досега, доколкото разбирам, си изгубила девет. Още колко си изгубила, Иля?

— Толкова, колкото трябва.

— Не можеш да спасиш Ризургам. Опитваш да се бориш с невъобразима сила. Така само хабиш оръжията. Трябва да ги опазим, докато ни се удаде възможност да ги използваме подобаващо, по начин, който би променил нещо. Това е просто авангард на вълците, тепърва ще дойдат още много. Но ако имаме възможност да изследваме оръжията, може би ще бъдем в състояние да произведем още хиляди като тях.

Вольова се усмихна отново. Хури беше убедена в това.

— А ти, Клавейн, вярваш ли поне на дума от всички тези красиви приказки за това как целта не оправдавала средствата?

— Знам само, че ако разпилееш оръжията, всички на Ризургам пак ще умрат. Единствената разлика ще бъде може би, че ще умрат по-късно, но заедно с милиони други хора. Но предадеш ли оръжията веднага, може би все още ще има достатъчно време да променим нещо.

— Да оставя двеста хиляди да умрат, за да могат милиони да живеят в бъдеще?

— Не милиони, Иля. Милиарди.

— Почти успя да ме заблудиш, Клавейн. Почти бях започнала да си мисля, че с теб може да се свърши някаква работа. — Тя се усмихна така, сякаш това щеше да бъде последната усмивка в живота ѝ. — Но съм се излъгала, нали?

— Аз не съм лош човек, Иля. Просто знам точно какво е необходимо да се направи.

— Както каза, винаги най-опасното.

— Моля те, не ме подценявай. Ще взема тези оръжия.

— Ти си на седмици оттук, Клавейн. Докато пристигнеш, ще бъда напълно готова да те посрещна.

Фигурата на Клавейн не отговори. Хури нямаше представа какво означаваше липсата на отговор, но тя определено силно я смути.

Корабът ѝ се извисяваше над нея, побирайки се с мъка в монтажното скеле. Светлините вътре в „Буревестник” бяха запалени и в най-горните прозорци Антоанет виждаше силуета на Зейвиър, увлечен в работа. В ръцете си държеше лаптоп, а между зъбите стискаше писец, очевидно записваше усърдно нещо. „Вечният счетоводител” — помисли си тя.

Младата жена отпусна външния си скелет и седна. От време на време Клавейн даваше възможност на екипажа си да пребивава в продължение на няколко часа в условия на нормална гравитация и инерция, но това не беше един от тези периоди. Външният скелет правеше десетки постоянни ранички там, където поддържащите подплънки и дактилните сензори се допираха до кожата ѝ. Изпитваше почти перверзното желание най-после да стигнат до Делта Павонис, защото тогава щеше да може да се отърве от външния скелет.

Вгледа се продължително в „Буревестник”. Не го беше виждала откакто си бе тръгнала оттук, отказвайки да влезе в това, което вече не чувстваше като своя собствена територия. Струваше ѝ се, че оттогава са минали месеци и част от гнева ѝ, но не целия, беше отзвучал.

Беше наистина много ядосана.

Корабът ѝ определено беше готов за полет. Необученото око нямаше да забележи кой знае какви промени във външния му вид. Допълнителните оръжия, които бяха закрепени за корпуса му, се изразяваха в появата на още няколко подутини, шипове и асиметрии към вече присъстващите. Тъй като фабриките бълваха оръжия с тонове, не беше проблем част от продукцията им да бъде отклонена насам, и Скорпион прояви готовност да се направи, че не забелязва. Рьомонтоар и Зейвиър дори бяха работили заедно, за да свържат някои от по-екзотичните оръжия към контролната мрежа на „Буревестник”.

Известно време се беше чудила откъде идваше подтикът ѝ да се включи в битката. Не се смяташе за привърженик на насилието или на героичните жестове. Безсмислените, глупави жестове, като например да погребе баща си на газов гигант, бяха съвсем друго нещо.

Започна да се изкачва вътре в кораба, докато стигна до кабината за управление на полета. Зейвиър продължи работата си и след нейното влизане. Беше погълнат от нея и трябва да бе свикнал с факта, че тя вече не се появява в кораба.

Антоанет се настани на мястото до него, очаквайки да усети присъствието ѝ и да вдигне поглед. Когато го направи, той само кимна, като ѝ даде възможност и време да каже каквото има нужда. Тя оцени жеста му.

— Бийст — повика тихо Антоанет.

Паузата преди отговорът на Лайл Мерик да дойде, вероятно не беше по-дълга от обикновено, но ѝ се стори цяла вечност.

— Да, Антоанет?

— Върнах се.

— Да… така подразбрах. — Последва ново дълго прекъсване. — Приятно ми е, че се върна.